Джоузеф Лало - Белязана

Накрая очите й се адаптираха достатъчно, за да различи заобикалящата я околност. Малко от местните хора бяха станали по това време. Петима вървяха заедно, омотани срещу вятъра, само един от тях не носеше вездесъщото сиво наметало. Бе започнала да отмества поглед, когато вратата на странноприемницата изскърца, пропускайки още една безлика фигура в плащ. Останалите дори не го погледнаха. Сетне новоизлезлият се обърна и й помаха с позната черна ръкавица.

— Лео? — запита Миранда, докато фигурата се приближаваше.

— М-да — потвърди познатият му глас. Той се попрегърби, завъртя закачулената си глава наляво и надясно, след което се приведе. — Леглото е дяволско изобретение, позволяващо ти да спиш след изгрев. Някои ловят закуската си в зората.

— Защо се прегърбваш?

— Прекалено съм висок и мога да привлека внимание. В толкова ясен ден сенчестото лице може да изглежда подозрително — търпеливо обясни Лео.

— Значи ще тръгваш? — предположи Миранда.

— Колкото се може по-бързо. Приятно ми беше да се запознаем… — поде той.

— Почакай за момент. Аз също се наситих на този град. Бихме могли да повървим заедно. Бих се зарадвала да имам приятелско ухо за още няколко минути — предложи девойката.

— Отлично, стига да не губим време — съгласи се Лео.

Двамата закрачиха бързо. Пресният сняг хрущеше под краката им, а неспирен вятър ги брулеше в лице, но те не забавиха ход, докато не се озоваха далеч извън градските стени. Когато Лео се убеди, че са сами, бавно се изправи и подръпна качулката назад, за да открие лице. Завръщането му в традиционната стойка бе съпроводено с въздишка. Миранда поклати глава.

— Толкова съжалявам, че трябва да живееш така — каза тя, почти отвратена от поведението на собствените си сънародници.

— О, не е толкова зле. Много рядко посещавам градове.

— Не трябва да е така. Наистина не разбирам как успяваш да се отнасяш тъй мило с мен, след като хората ми никога не са ти отвръщали със същото. Как загърбваш гнева?

— Не бива да забравяш, че поне половината от общуването ми с останалите раси протича под формата на битка. Когато всеки втори спомен, включващ човеци, се състои в насилственото им потапяне в нежелана дрямка, същевременно получавайки добри пари, за което гневът има тенденцията да се поуталожва — отвърна той с широка усмивка.

Миранда кимна. Опита се да си представи този внимателен, услужлив джентълмен в битка, но мисълта изглеждаше абсурдна. Разсеяно потърка лявата си длан с палеца на десницата.

— Как е раната? — запита Лео.

— Моля? А, изгарянето. Много добре. Благодаря ти за съвета. Малко сърби, но не колкото вчера — рече девойката. Всъщност раната се бе възстановила до такава степен, че Миранда дори бе забравила да я превърже сутринта.

— Позволи ми да погледна — той поспря, за да вземе манта й внимателно в ръкавичените си ръце. Огледа я замислено. През нощта червенината бе почти изчезнала, оставяйки само лека подутина. — Ще ти остане белег. Два. Тук и тук. Ако искаш да са колкото се може по-малки, не слагай превръзка и не я разчесвай.

— Започваш да звучиш като чичо — отбеляза Миранда, докато си отдръпваше ръката.

— Изглежда ти е давал добри съвети.

Двамата продължиха.

— Е, докъде мога да очаквам компанията ти? — с надежда запита девойката.

— Докато не открия сносна ловна територия, където да поостана за няколко дни. Някоя борова гора ще свърши работа.

— Надявам се да не намерим. Не бих искала да се сбогуваме.

— Непрекъснато се налага да се сбогуваме. Винаги съм казвал, че сбогуването е добро, когато е по наш избор и лошо, когато е предизвикано от обстоятелствата. Освен това е крайно време да се завърна сред дивото.

— Не ти ли е самотно? — попита Миранда.

— На моменти се случва. Горските създания са свестни, но сладкодумните разговори не са сред талантите им.

— Значи можеш да разговаряш с животни? — заинтригувано запита тя.

— Разговарям с теб, нали? — изтъкна Лео.

— Имах предвид, освен хора. Можеш ли да говориш със създания, които не могат да говорят… Не, това звучи глупаво. Удивително владееш езика на човешката си половина. Можеш ли да правиш същото с лисици и прочие?

— Да, предполагам. Надушвам миризми и чувам шумове, които са недоловими за теб и мога да ги разбирам. Ако се наложи, бих могъл да ги накарам да ме разберат на свой ред, но досега не е имало нужда.

— Удивително. Ще ми се и аз да можех.

— Не изпускаш кой знае какво. Интересите на повечето животни се свеждат до това къде са хищниците, къде е жертвата и как да стигнат от едното до другото.