Джоузеф Лало - Белязана

Тя докуца до вратата и завъртя ключа, който още стоеше в ключалката. Вратата изскърца и Миранда надникна в коридора. Тъмната фигура още се бореше със своенравната си ключалка. Качулатата глава се извърна към нея.

— Много съжалявам, заповядай.

— Глупости, няма да те лишавам от нужната ти почивка — отвърна той.

— Настоявам.

— Е, щом трябва — весело отвърна странникът.

Миранда затвори вратата след него, но не я заключи. За всеки случай, ако намеренията му се окажеха нечисти.

— Искрено съжалявам, ако преди малко съм изглеждала груба — каза Миранда, предлагайки му стол.

— Груба? — запита качулатият. — Да разбирам ли, че не си уморена?

— Съм, но… — поде девойката.

— Тогава за какво се извиняваш?

— Трябваше да те поканя. В крайна сметка, стаята е твоя. Ти плати за нея.

— Ключът е у теб, стаята е твоя — отвърна той, докато сядаше. — Интересно, онзи продава вино, а няма винени чаши. Няма значение, важно е съдържанието, нали?

Постави две халби на масата, а междувременно Миранда намери лампа и успя да я запали. Обърна се към своя гост, който все още не си бе свалил качулката. Лицето му бе скрито в сянката на плаща.

— Благодарение на щедростта ти, стаята е достатъчно близо до комина, за да е с приемлива температура. Не е нужно да стоиш с наметало.

— Бих предпочел да го запазя — рече той.

— Не виждам проблем — Миранда свали своя плащ и го преметна върху таблата на леглото.

Непознатият внимателно напълни една трета от халбите.

— За теб, мила! — рече той, вдигайки чашата под качулката си и отпивайки по странен начин.

След като отпи, остави чашата обратно върху масата, премлясквайки замислено с устни. Миранда също го опита, сепната от вкус, който го доближаваше по-скоро до бренди, отколкото до вино. Доста по-силно от очакваното. Плъзналата се по гърлото й течност разля огнена топлина, най-сетне прогонвайки упорития студ от вътрешностите й.

— Интересен букет — отбеляза гостът.

Миранда се закашля, тъй като силната напитка сякаш бе прогорила хранопровода.

— Но върши работа — допълни тя.

— Несъмнено — непознатият повдигна чаша за нова странна глътка.

— Няма ли да ти е по-лесно да пиеш без качулката?

— Пиенето ще е улеснено, но други неща може да се… усложнят — странникът придърпа качулката си дори още по-напред.

Миранда смутено изгледа госта си. Имаше нещо притеснително в нежеланието му да разкрие лицето си. Отпи от виното, а мрачните причини за такъв отказ се мятаха из ума й. Може би беше срамежлив, а може би с откриването на лика си щеше да я изложи на някаква опасност от тъмното си минало, което още го преследваше.

— След като се представяме за стари приятели, би било удачно да узная името ти — с тези думи странникът наруши мълчанието и мислите на Миранда.

— О, да, разбира се. Казвам се Миранда. А ти?

— Лео. Приятно ми е да се запознаем, Миранда — отвърна той, протягайки ръка. Тя я пое.

— Удоволствието е мое, Лео. Не бих могла да изразя благодарността си. Ти си първият, който прави подобно нещо.

— Не се съмнявам — в гласа му се долавяше лек оттенък на гняв. — Как се озова в това положение?

— Носех торба монети. Трябва да е била открадната.

— Където беше седнала, направо си просеше това да се случи.

— Зная. Ако можех да мисля спокойно, в никакъв случай не бих избрала това място.

За миг настъпи мълчание. Миранда отново погледна към качулката.

— Защото ти е студено ли?

— Моля? — запита непознатият.

— Наметалото. Защото ти е студено ли? — отново запита Миранда.

— Не точно. Не ми приличаш на местна. Откъде си?

— Не мога да посоча място, което да назова за свой дом. Наистина не мога да си спомня кога за последно съм се задържала някъде за повече от седмица.

— Наистина? Тогава имаме нещо общо — доволно каза непознатият. — Самият аз също прекарвам по-голямата част от времето си на път. В моя случай това се дължи на професията ми. И с теб ли е така?

— Де да беше. Скитническият ми живот е избор.

— Хм! — замисли се той. — Избрала си живот, който мразиш. Ще трябва да бъдеш по-конкретна.

— Нека кажем, че хората, които срещам, не са особено благоразположени към тези като мен — рече Миранда и тутакси се притесни, че е казала прекалено много.

— Охо? Още една сходна черта.

— Така ли? Това ли… Това ли е причината да криеш лицето си?

— Уви, разкрит бях — той весело вдигна ръце в престорено отчаяние.

Въображението на Миранда се вкопчи в този факт и построи цял ред нови вероятности. Какво в лицето му го правеше прокуденик? Може би бе жертва на някаква отвратителна зараза. Или, по-лошо, може би беше търсен престъпник. Имаше множество главорези, които щяха отново да се озоват в тъмницата в мига, в който лицата им бидеха зърнати. В момента се чувстваше дори по-притеснена. Що за човек бе пуснала в стаята си? Дали пък добротата не бе целяла само да я подведе?