Джоузеф Лало - Битката при Верил

— Димънт — просъска тя, а чернотата започваше да пълзи по бялата й козина. — Не е било достатъчно да ме убие. Не е било достатъчно да откъсне душата ми от тялото. Трябвало е да затвори и двете. Да ги поквари. Да ги промени. Да ги остави да вехнат. За него съм нищо. Осквернил е всичко.

От думите й струеше такава омраза, съществуването на която Миранда не бе смятала за възможно. Усещаше ожесточената емоция да се опитва да овладее и нейния ум. Бе неумолима. Миранда я удържа и увеличи усилията си към вратата. Тя все така не поддаваше, а кристалът бе почти изчерпан. Или поне бе до скоро, тъй като сега жадно поглъщаше черната мъгла, стелеща се по пода.

— Айви, трябва да се успокоиш — примоли се момичето.

— Не… не. Сега не е времето да съм спокойна. Не и когато това… нещо още живее. Не и докато нечестивите му създанийца още пълзят наоколо. Трябва да бъде наказан. Трябва да бъде унищожен. Ще използвам даденото ми от него, за да го сторя — изрече тя.

Гласът й звучеше по-зряло, по-равно. Нямаше и следа от невинността, обикновено багрила тона й. Сега имаше омраза, отмъстителност и нищо повече. Насочи взора си към мнимия герой, чиято лъжеблагородна снага несигурно се изправяше, взела меча си. Айви закрачи към него. Мъглата край нозете й се разпръсна, разкривайки надупчен и разяден камък. Всяка нейна стъпка оставяше зад себе си подобна ивица, сякаш век гнилота бе разяждал пода.

Миранда се огледа. Всичко, докоснато от мъглата, се състаряваше пред очите й. Решетките ръждясваха. Дървото се напукваше и разронваше. Само две неща бяха пощадени: мъглата заобикаляше Миранда и фигурата, докарала Айви до тази степен на лудост. Близниците не бяха пощадени по сходен начин. Когато малтропът най-сетне достигна до боеца, мъглата започна да се вие около него. Протегна ръка и го сграбчи за врата. Смъртна бледост започна да пълзи от ръката й, съсухряйки плътта. Миранда извърна очи от ужасната гледка, само за да зърне далеч по-лоша.

Дървените рафтове, съхраняващи пълните кристали, отстъпиха пред ефекта на мъглата. Сферите се строполиха на земята. Някои от тях се пропукаха, струейки ослепителна светлина от цепнатините, заплашвайки да изригнат. Повечето останаха невредими, поглъщайки мъглата, в която сега бяха потопени. Всички засияха. Миранда се втурна към тях с жезъл в ръка. Трябваше да използва енергията и то бързо, тъй като несъмнено не разполагаха с достатъчно време, за да се отдалечат достатъчно от взрива.

Спря, когато зърна тяло да се надига от мъглата. Магьосникът, останал жив след последната Мирандина атака, се изправи на крака. Не бе пощаден от концентрираната омраза, изливаща се от Айви. Видът на дрехите му създаваше впечатлението, че е преживял десетина сурови зими. Плътта му бе бледа и изпита. Но в ръцете си държеше два от жезлите, принадлежали на Айвините надзиратели. С механично изражение на достойнство и благородство, все още приковано на унищоженото му лице, създанието започна да изстрелва удар след удар черна магия. Жезлите се изразходваха бързо, но биваха захранени от същите сфери, за които девойката се опитваше да се погрижи.

Черната енергия разсече мъглата, летейки с пукот. Миранда повдигна жезъла и откри, че е повече от достатъчен за защита.

Кълба д’каронска енергия удряха едно след друго жезъла, но това само отлагаше неизбежното. Ако нещо не бъдеше сторено, скоро сферите щяха да се пръснат. Миранда хвърли поглед, който не можеше да си позволи, към Айви, крачеща небрежно по под, изцяло скрит под леко мърдаща черна мъгла. Не изглеждаше притеснена от енергията, хвърчаща из бившата тронна зала, понастоящем превърната в полесражение.

Секундното невнимание не остана ненаказано. Удар черна магия прелетя през девойката. Едновременна агония разтърси душата и тялото й, но Миранда се насили да я игнорира и успя да отрази следващата атака. Айви бе стигнала до нея.

— Погрижи се нищо да не се случи на Анериана — нареди тя.

Преди Миранда да е съумяла да възрази — или дори да се съгласи — Айви вече се намираше пред нея. Две заклинания, които щяха да повалят девойката на колене, се блъснаха в малтропа. Наместо да преминат през тялото й, магиите се пръснаха. Трети мистичен удар се уви около нея, сливайки се с козината, която вече бе повече черна, отколкото бяла.

Накрая Айви спря. Мъглата отново започна да се вие, поглъщайки магьосника, който упорито продължаваше да атакува. От мъглата продължиха да изскачат кълба енергия. Миг по-късно настъпи покой. Тъмните облаци се отдръпнаха. Зад себе си оставиха нещо, напомнящо на неумело балсамиран труп, оставен на стихиите в продължение на век. Срина се на земята в купчина сиви кокали, бяла кожа и черен прах, който някога бе представлявал кръв.