Джоузеф Лало - Битката при Верил

— Бързо! — подкани девойката, втурвайки се към вратата, през която бяха влезли войниците.

Айви се препъваше във висящите от крайниците й вериги, опитвайки се да не изостава. Напразно, защото вратата се затръшна сама. Миранда долови заключващи магии, които не можеше да се надява да разбие и които вкопчваха всички изходи. Същевременно усети две присъствали досега заклинания да се оттеглят. Вратите с номера I и II бавно започваха да се отварят. Миранда се опита да ги затвори, но намиращите се в стаята кристални сфери погълнаха магията й дори по-бързо от онези на арената. Лишена от алтернативи, девойката се втурна към първата отваряща се врата и започна да я притиска.

— Върви! Потърси изход. Аз ще… — нареди Миранда.

— Не! Няма да те оставя! Ще го направим заедно! — прекъсна я Айви, хвърляйки се срещу другата врата.

Очите на Миранда се стрелнаха из помещението, а вратата се тресеше под нея, обсипвана с все по-силни удари. Тези на Айви също го обхождаха със загатнато разпознаване. За пръв път можеше да огледа залата, намирайки се извън клетката си. Погледът й се спря върху отворената към нея четвърта врата. Потрепери.

— Тук… тук започна всичко. Тук… бе родено това аз — отнесено изрече тя.

— Значи зад останалите врати… се намират другите ревизии. Другите Димънтови опити за създаване на Избран — досети се Миранда.

Внезапен, мощен удар повали девойката на земята, блъсвайки вратата отворена. Пристъпилото отвътре създание можеше да се е появило от детските й мечти. Мъж, висок и силен. Лицето му бе същинско въплъщение на божественото благородство — сияещи доспехи покриваха съвършената му до невъзможност форма. Напълно отговаряше на представата, която Миранда имаше за Избран. Тогава мисълта бе омайваща. Сега гледката бе ужасяваща. Преди да се е опомнила, рицарят сграбчи няколко от веригите на Айви и я захвърли със сила, която не би трябвало да притежава. Избраната прелетя през залата, блъсвайки се в отсрещната стена, падайки в купчина кристални брънки.

Държаната от Айви врата се отвори, разкривайки фигура, която се отличаваше от първата единствено по ролята си. Лъскавата броня бе заменена с разкошна роба, а на главата си ревизията носеше островръха магьосническа шапка — точно каквато Миранда бе очаквала да носят всички магове, преди да срещне десетки и да се окаже, че това далеч не е така. Воинът взе двуръкия си меч, магьосникът взе жезъла и двамата се обърнаха към противниците си.

Някой външен наблюдател не би се поколебал и секунда, преди да определи представителите на доброто и злото. От едната страна стояха две фигури, наподобяващи изваяни статуи — излъчващи храброст и благородство. Срещу им стояха отчаяна, уплашена окъсана жена и звяр, все още неосвободен от веригите си — и двете целящи да избягат на всяка цена. Никога неправдоподобността на закрилниците на света не бе подчертавана толкова ярко.

Айви шумно се изправи на крака, отръсквайки забили се в нея парчета кристал. Оголи зъби от болка, червени петънца бяха обагрили снежнобялата й козина. Боецът се приближаваше към нея. Омоталите се около краката й вериги нарушаваха равновесието й. А воинът се приближаваше, издигнал меча с триумфален поглед.

Миранда се втурна да го нападне. Магията й бе почти безполезна и не бе сигурна какво щеше да стори, когато го достигнеше, но трябваше да направи нещо. Внезапно усети нечия воля да я стяга като менгеме, стискайки я. Изпълненият й с болка взор се насочи към магьосника. Той бе вдигнал жезъл, а лицето му беше придобило съсредоточено изражение. Девойката започна да се бори, противопоставяйки собствения си ум, но постигнатият напредък бързо изчезваше.

Как така техните магии заобикаляха жаждата на кристалите, а нейните не? Съзнанието й се мъчеше да анализира обхваналото я заклинание, опитваше се да открои наличните варианти. Напоследък все по-често изпитваното усещане от пропукващо се ребро й напомни, че сега не е време за академизъм. Умът й намери разрешение и то моментално бе впрегнато в употреба.

Сферите извличаха силата от заклинанията й мигове след създаването им, но ефектите от магиите оставаха. Само трябваше да започне нещо, което кристалите не можеха да спрат. Кратко повишаване на концентрацията, съпроводено с магична фраза, създаде изпепеляваща стена от огън. Миг по-късно наметалото на магьосника се подпали. Стисналата я воля се огъна за миг, докато чародеят се опитваше да се угаси. Това бе достатъчно. Миранда се отскубна от мистичната хватка и се хвърли към него. Двамата се стовариха на пода и жезълът отхвръкна настрана.