Джоузеф Лало - Битката при Верил

Вълна червено сияние и изпепеляваща жега бликнаха от Айви, обзета внезапно от гняв. Силата му бе такава, че намиращите се край нея близници бяха пометени настрана. Както преди, кристалите жадно засмукаха енергията, но това бе достатъчно. Миранда спринтира до най-близкия повален маг, преследвана от ратниците. Изтръгна жезъла от ръцете му.

Още щом докосна тоягата, начинът на действие й се изясни. Жезълът съдържаше както заклинанията, така и необходимата за създаването им сила. Съвсем проста мисъл бе достатъчна, за да ги задейства. Изглеждаше логично, тъй като от близниците нещо повече от подобна мисъл не можеше да се очаква. Изблик рушителна черна магия рукна от оръжието, докарвайки войниците до бърз и неприятен край. Миранда се извърна и насочи жезъла към мистиците, но енергията му се бе изчерпала.

Момичето се хвърли на земята, за да избегне нова вълна магия. Заклинанието се удари в решетките на клетката, огъвайки едни и строшавайки други. Миранда взе едно от отчупените парчета и се изправи на крака. Замах с импровизираното оръжие — нанесен с бруталност, за която младата магьосница не бе подозирала, че е способна — помете най-близкия мистик. Жезълът на сразения бързо се погрижи за останалите. Помещението отново се изпълни със златна светлина, отразявайки промяната в настроението на Айви.

— Всичко е наред, Айви. Вече съм тук. Ще те освободя — увери я Миранда, докато се приближаваше към първата верига.

Повдигна решетката и я стовари върху брънките. След няколко удара крехкият кристал се пръсна, разливайки сурова магия. Веригата увисна, а девойката се отправи към следващата. Синджирите падаха един след друг, предоставяйки на Айви все повече свобода на движение. Не след дълго оставащите вериги се откъсваха сами, неспособни да задържат мятащото се създание. Когато и последната бе разрушена, Миранда се промъкна през пролуката между решетките, за да помогне на приятелката си. С известно усилие разкъса оковата, стояла като намордник.

— Слава на боговете, че си тук! Знаех, че ще дойдеш! — заяви Айви, почти неспособна да говори от щастие. — Трябва да махнеш това от мен. Бързо!

Бясно задърпа амулет, прикачен към нашийника. Сияеше със златистия цвят на аурата й, но по-ярко. Докато го дърпаше, той промени цвета си в оранжево.

— Бързо, бързо, бързо! — викаше Айви с нарастващо отчаяние.

— Прави ме щастлива, след това бясна, след това отново щастлива и ако не го махнеш… ох… Отдръпни се!

Създанието блъсна силно Миранда през решетките и здраво се вкопчи в тях. Златната светлина изчезна, удавена в червенина, примесваща се с виковете на Айви.

— Ще ги убия! Ще ги убия, задето ми причиняват това! — виеше тя, обзета от гняв, който не й принадлежеше.

Миранда усещаше суровата сила, обливаща я, гневът се опитваше да се намести и в нейното съзнание. Прогони го. Бедното създание бе удавено в потоп емоция. Несъмнено кристалите не й позволяваха да премине пълната трансформация, обичайно съпътстваща подобен гняв. Айви пусна решетките и здраво сграбчи амулета. Разкъса веригата му като парче канап. Хвърли го на земята и го стъпка с петата си на малки парченца. Бурята от емоции моментално утихна.

Мъчейки се да си поеме дъх, Айви пролази вън от клетката. Тежестта на влачените от нея вериги като нищо се равняваше на собствената й. Препъваше се в тях, дърпайки, за да ги разплете от решетките. Миранда притича до нея, за да й помогне. Бедното създание не изглеждаше на себе си от изтощение, но радостта и облекчението й даваха сила да се изправи.

— Знаех, че ще дойдеш! Благодаря ти, че ме спаси! — рече Айви.

— Къде са останалите?

— Заловени. Все още не съм ги открила — обясни Миранда, отвеждайки я към вратата.

— Дошла си първо за мен! Знаех си, че ме харесваш повече от Етер! Чу… чу ли това? — внезапно попита малтропът.

Миранда спря, карайки и Айви да стори същото. Когато какофонията от подрънкващи кристали утихна, Миранда долови ритмично бумтене някъде далеч напред. Намиращите се отвън близници се опитваха да влязат. Трябваше да побързат.

— Бързо. Опитват се да разбият вратите. Трябва да достиг… — поде Миранда, но бе прекъсната.

— Не, не. Не това. Драскането. На тавана — каза Айви, насочвайки зорките си очи нагоре. — Там!

Миранда присви очи, внезапно усетила студени тръпки, защото различи подобно на прилеп създание в ъгъла, вперило неестествените си очи в нея. Дребен звяр, който Лейн бе нарекъл наблюдател, Димънтов шпионин. Генералът знаеше, че са тук.