Джоузеф Лало - Битката при Верил

Багу издаде дълъг, гневен звук — нещо средно между въздишка и просъскване.

— Можете ли да проследите звяра? — попита той.

— Слабо, а ако момичето успее да премахне заклинанията, ще бъде невъзможно.

— Ще се опита да освободи останалите. Намерихте ли кристала от другия човек? — запита Багу.

— Разполагаме само с едното парче.

— Убийте го.

— Все още не сме намерили по-малкото парче. Без помощта на човека…

— Убийте го! — настоя Багу.

— Както желаете — отстъпи Димънт.

Атмосферата в градовете ставаше все по-лоша. Войната неминуемо донася със себе си напрежение. То се просмуква в ума на всеки мъж, жена и дете. Но с течение на времето напрегнатостта става търпима, а сетне и приятна. Представлява константа в свят с толкова много променливи — на нея може да се разчита. Умът не само я приема, ала става и чувствителен към нея. И най-малката промяна бива доловена. Новините от зле протекла битка почти могат да бъдат усетени преди пристигането им. Съобщенията за загубата на обични близки рядко изненадват някого. Неразбираемо, неописуемо, но невъзможно да се отрече. Влияещите връз бранта неща влияеха и върху людете, изяснявайки им се без думи. А нещо наистина влияеше върху войната.

Хората неспокойно пристъпваха по улиците, взирайки се в полята към патрулите, които се движеха прекалено бързо и прекалено рано. Черни карети се отклоняваха от мрачните си маршрути. Големи групи тихи ратници прекосяваха селищата, без да спират нито за храна, нито за почивка. Черни силуети в небето… До съвсем неотдавна историите за тях бяха редки и бързо загърбвани. Сега бяха чести и подробни. Формации от наподобяващи дракони създания затъмняваха небосвода. Зоркооките се кълняха, че съзират хора върху гърбовете им. А и историите от Фолбрук. Градът бе опустошен. По голяма ивица от главната улица все още личаха следите от някаква субстанция, за която очевидци твърдяха, че горяла без огън. Сградите бяха сведени до руини. Черните дракони са били там, също и тихите войници, празните плащове… Всички под командата на генералите.

Имаше и други — магьосници, малтропи и елементал биваха споменавани при описването на случилото се. Разказваха се разнообразни истории, на които никой не вярваше изцяло. Но едно нещо бе несъмнено. Нещо се случваше. Нещо важно.

Може би се дължеше на силата, влята й по време на диренето, а може би на очакването, но Миранда все още се чувстваше във великолепна форма. Бяха минали часове, денят отдавна бе отстъпил място на нощния мрак. През всички тези часове Мин летеше неспирно, а все още не показваше признаци на умора.

Девойката поднови заклинание против студа. Въздухът все още бе смразяващ, но не със същата немилостивост, отличавала началото на полета. Бяха навлезли дълбоко на юг и запад, Миранда от години не бе попадала по тези места. С периферното си зрение съзираше морето, миещо брега на запад. В ума й плъзна неприятно осъзнаване. Знаеше накъде са се отправили. Вече го различаваше смътно. Висока каменна стена, обгърнала полуопустошен град. Руините на Кенвард.

През всичките си бродения девойката не бе успяла да се насили да се върне. Дори и след петнадесет години, мисълта прогаряше ума й. Приближавайки се, вече започваше да разпознава разрушените назъбени форми. Училището… църквата… пазарът… всички те представляваха бегли сенки на предишната си същина. Празни черупки, поломени от обсадни оръжия и доогризани от времето. Замъкът, малък и масивен, бе единствената постройка с донякъде смислен вид.

Не бяха правени опити за възстановяването на града. Тъй като се намираше прекалено близо до фронта, Съглашенската армия бе отсъдила, че е твърде опасно. Истинска лудост. Кенвард бе устоял дузина войни. Войни срещу старите северни кралства. Войни срещу провинциите на Тресор. Дори днес стените се издигаха гордо. Не. Миранда се зачуди как изобщо е вярвала, че тресорците са в състояние да завладеят града толкова бързо.

Вратите бяха отворени. Хората й бяха предадени.

По знак на Миранда, Мин започна бавно да се снижава. Руините започнаха да стават по-отчетливи. За последно видя това място, когато бе само на шест, но спомените се бяха запечатали в ума й с агонична отчетливост и яркост. Призраците на живота й стояха пред нея. Някога гъмжащи от хора градини бяха прораснали с десетилетни дървета, разсекли калдъръма. По вратите и прозорците се увиваха лиани. Гледката бе болезнена — но бе съпроводена и с друго, по-раздиращо осъзнаване. Имаше и неразрушени постройки — такива, които преди липсваха. На места личаха отъпкани пътеки. Признаци на живот…