Джоузеф Лало - Битката при Верил

Чудовищата се втурнаха към нея едновременно. Девойката хвърли и двата шипа, които държеше. Първоначално полетели слабо и без посока, сетне промениха посоката си и насочвани от ума й се стрелнаха към противниците. Един драгойл избра точно този момент, за да раззине челюсти и избълва струя черна мъгла. Каменният отломък се погрижи това да е последната грешка, която създанието някога щеше да допусне. Вторият шип загуби скорост и се заби в земята, повлиян от сферите. Жалко, защото и прицеленото от него чудовище също отваряше паст, за да залее девойката с миазма. Необезпокоявано, чудовището изригна гъст разяждащ облак. Приплам на Мирандиния ум призова повей, отнесъл отровата настрана. Чернотата засъска върху земята, а чудовищата достигнаха момичето.

Миранда се хвърли настрани. Едно от чудовищата прогърмя край нея. Нещо толкова едро, движещо се с такава скорост, не можеше да се обърне достатъчно бързо, за да я улови, но този дребен факт не попречи на драгойла да опита. Резултатът бе неовладяемо залитане през локвата отрова, която бе излял само преди мигове. Но второто създание успя да я досегне със замах на лапа, който я запрати във въздуха. Полетът й приключи с болезнен сблъсък в стената.

Изкашля кървава храчка и насочи замъгления си, примесен с искри взор към земята, дирейки изпуснатото си оръжие. Тропотът на атакуващото чудовище пронизваше болящата я глава, а пръстите й отново се сключиха около дръжката на меча. Изтормозените й очи показаха доближаването на два звяра. Мученето на тълпата достигаше до нея приглушено и неясно. Чертите на всичко наоколо се размазваха и удължаваха, изкривени от сякаш забавилото се време. Вече не можеше да мисли, действията й бяха подтиквани от инстинкт, късмет и съдба. Върхът на оръжието бе издигнат. Пастта на чудовището не бе отворена, но то не забави ход.

Продължи стремглавия си щурм и когато я достигна. Миранда заби меча и го пусна, претърколвайки се настрана със същото движение. Върхът едва беше пронизал дебелото му туловище, когато създанието продължи към стената, тласкано от инерцията. Дръжката на меча се блъсна в камъните. Миг по-късно острието щръкна от врата на чудовището. Бе се забило като гвоздей. Сблъсъкът със стената разтърси цялата арена. Драгойлът отскочи назад. Предсмъртната му агония го отведе към спътника му, който още съскаше от окъпването в отровната локва и тъкмо се бе изправил нестабилно на крака.

Сетивата на Миранда бавно се възвърнаха, докато се надигаше. Прободеният звяр потръпна още няколко пъти и застина. Единственият оставащ драгойл се изправи немощно. Към тялото му бяха прилепнали димящи парчета окислена земя. Изглежда чудовищата бяха уязвими към по-продължителното излагане на отровата. Направи няколко несигурни стъпки, а същевременно девойката предпазливо се отдръпваше от стената. Накрая драконоидът се строполи.

Влачейки нозе към средата на арената, Миранда прецени състоянието си. Очите й упорито отказваха да се фокусират. Ушите й, й предоставяха единствено постоянно бучене. Рамото й бе счупено, изглежда едно от ребрата — също. В хаотичния й ум пробяга мисълта, че ако изобщо разполагаше със силата да направи още едно заклинание, то щеше да бъде последното.

Бавно извърна глава. Яркото сияние на изпълнените с енергия кристали достигна до ума й като сива мъгла. Поетият дъх бе придружен със значително количество кръв, изпълнила дробовете й и изхвърлена бързо под формата на мъчителна кашлица. Нямаше повече сили, не й бе останало време — а със сигурност същото важеше и за късмета.

Багу се усмихна, наблюдавайки как Миранда стои несигурно. Времето бе настъпило. Даде знак на стоящ наблизо пазач. Далеч под трибуните се разнесе скърцането на плъзгаща се врата.

С крайчеца на окото си девойката зърна движение край другата порта. До този момент изпитанията й бяха пускани от вратите под ложата на генералите. Запристъпва, докато не се извърна с лице към другия масивен вход. Той се отваряше бавно, инч по инч. Иззад вратата долиташе гърлено ръмжене, съпроводено с потракване на зъби. Звуците сякаш раздираха самото небе и разтърсваха въздуха в дробовете й. Говореха за мащабност, за свирепост.

Вратите биваха отваряни широко с главозамайващо размазване, когато нещо огромно се втурна между тях, изчерпало търпението си. Визията на Миранда избра точно този момент, за да започне да се прояснява. Каквото и да бе появилото се, беше масивно. По-огромно и от трите драгойла, взети заедно. Формата му бе същата. Постепенно чертите му се избистриха. Мощен врат се издигаше високо във въздуха. Разпериха се криле, напомнящи платната на кораб — едното беше цяло, другото бе нацепено. Накрая зрението на девойката се изчисти напълно. Това не беше покварена версия, нито имитация. Пред нея стоеше истински дракон. Тъмни като оникс люспи покриваха стомаха му — гладки, с лек златист отблясък. Тези по гърба му бяха черни, примесени с пурпурен оттенък.