Джоузеф Лало - Битката при Верил

— Миранда Селесте! — прогърмя глас високо от стените.

Очите й се преместиха върху източника, чийто глас не можеше да бъде сбъркан. Генерал Багу стоеше на изолиран от тълпата балкон. Половината му лице представляваше пихтия черни белези, черна сфера бе заменила дясното му око. За миг Миранда се почуди защо не се е излекувал? Дали д’кароните не бяха уязвими към собствената си магия? Гръмовният му глас пръсна мислите й.

— Намерена си за виновна в измяна. Вдигна ръка се срещу войниците на родната си земя и си отговорна за смъртта на двама от генералите на славното Северно съглашение — обяви той, а тълпата зарева. — Наказанието е смърт. И макар да ценим справедливостта, ценим силата дори по-високо. Ще бъдеш подложена на изпитание. Ако се докажеш като по-могъща от предизвикателствата, срещу които ще се изправиш, ще ти бъде позволено да живееш. Имаш ли да кажеш нещо, преди изпитанието да започне?

Миранда плъзна поглед по тълпата. Изпитваната от зрителите омраза бе осезаема. Отново погледна към Багу. От едната му страна стоеше Димънт с някак нетърпеливо изражение. Баща й, все още стискащ алебардата, с която го покваряваше Епидим, стоеше от другата страна.

— Не съм извършила измяна. За да измени, човек трябва да притежава родина, а аз нямам такава. Северното съглашение е само армия. Метод за удължаване на войната. Ако трябва да умра, съпротивлявайки се на това, така да бъде.

— Наистина, така да бъде. Нека изпитанието започне! — нареди Багу.

Вратите в отсрещния край на арената се разтвориха широко и на арената пристъпиха два от зверовете, срещу които Миранда се бе изправила при първата си среща с Багу. Огромни, сиви подобия на вълци с каменни тела, покрити с остри шипове. Започнаха да я обикалят. Девойката бързо се огледа. Нямаше нищо. Никакво оръжия. Никакво място за прикритие. Магията бе единственото решение.

Стрелна се към стената, избирайки мястото, отстояващо приблизително на еднакво разстояние между два кристала. Съсредоточавайки ума си, зачака обикалящите чудовища да се втурнат към нея. С рязко, значително фокусиране на съзнанието запрати един от вълците във въздуха — трик, който бе усвоила от Дийкън. Инерцията на тежкото създание го понесе към стената, сблъсквайки го с нея с отвратителен пукот. Изсипа се дъжд от шипове. С едно последно потръпване, звярът се разрони в купчина камъни.

Миранда понечи да повтори атаката и с другото създание. Успя да го повдигне във въздуха, но влиянието на кристалите лиши магията от нужната сила и чудовището падна.

Девойката опита да се съсредоточи отново, но сферите изпиваха цялата й събрана магическа сила, още преди да е успяла да я вложи. Сякаш бяха се синхронизирали с магията й — нещо, което никога не бяха правили преди. Нямаше време да размишлява над новото си откритие, тъй като чудовището се бе претърколило и вече се изправяше на крака. Нямаше смисъл да тича, тъй като то бързо щеше да я надбяга. Лишена от други опции, Миранда се втурна към него. То тъкмо се бе изправило съвсем, когато момичето скочи на врата му, порязвайки крака си на един от шиповете, останали невредими от падането. Уви висящата от ръката й верига около шията на звяра и я опъна.

Вълкът се замята, подхвърляйки я като парцалена кукла, но Миранда се държеше здраво. Уви, макар да не можеше да се отърси от момичето, веригата й не оказваше никакво влияние. Отчаяна, знаейки, че ако бъде хвърлена, това ще бъде краят й, девойката вдигна ръка и създаде мълния черна магия. Синьо-черната енергия блъсна чудовището в главата, поставяйки внезапен и окончателен край на беснеенето му. Докато вълкът затихваше, Миранда слезе.

Остатъчната енергия бързо бе погълната от най-близкия кристал. Вече бе придобил отчетливо сияние, останалите също не изоставаха. Миранда се тресеше от гняв. Планът им бе брилянтен — злокобен, противен. Бяха открили начин да обърнат всеки развой в своя полза. Ако избере да се бие, щяха да имат силата й. Ако не го стори, щяха да получат живота й. Вратите заскърцаха отново, а момичето трескаво напрягаше ума си. Трябваше да има някакъв изход.

Мъчителите й наблюдаваха внимателно.

— Наистина съм притеснен от подбора ви — предупреди Димънт.

— Не зная. Винаги съм имал слабост към шипестия вълк — отбеляза Епидим.

— Предназначени са за товарна дейност. Шиповете са защитни — контрира Димънт.

— Не възнамерявам да я убия бързо. Първо трябва да я изцедим — увери го Епидим. — Когато преценя, че е изстискана, ще я довършим.