Джоузеф Лало - Битката при Верил

Как е възможно това да не предизвиква удивлението ми? Сякаш всеки от вас не е индивид, а спектрум — общество, заемащо едно тяло. Трябва да подложа тези граници на изпитание, да разбера как мога да призова частта, която ми е от полза. Колкото повече научавам, толкова повече се затвърждава увереността ми, че шепа умели манипулации са в състояние да променят целия свят в каквато форма пожелая. Просто трябва да опитам.

— Ти си луд — заяви Миранда.

— Дали? Осъзнаваш ли колко просто бе започването на войната? Изобщо знаеш ли как започна в действителност?

Миранда не отговори. Дяволита усмивка разцъфна върху лицето на Епидим.

— О… А аз си мислех, че не е останал начин да предизвикам по-голяма мъка — заяви той. — Е, историята е много кратка. Преди сто петдесет и няколко години малкият ти свят се развиваше в доста добра насока. Кралят на Вулкрест бе на път да сключи изгодно и за двете страни споразумение с краля на Тресор. Но не всичко бе съвършено.

Както ти е добре известно, традицията сред трите северни кралства повелява владетелите им да бъдат погребвани на земята, на която умрат. Така, когато кралят внезапно се почувства зле, бе откъснат от масата за преговори и бързо пренесен в карета, така че ако почине, това да се случи на северна земя. От другата страна на границата чакаше по-бърза карета — владетелят тъкмо биваше воден към нея, когато се строполи. Трупът му бе намерен само на няколко крачки преди границата. Правителството на Вулкрест настоя земята под краля да бъде присъединена към настоящата територия на кралството. Тресорците отказаха. И така започна всичко.

Повечето от сънародниците ти дори не си спомнят тази история, но има и една част, която никой не знае. Аз бях до краля. Багу бе кочияшът на първата карета, а Техт управляваше втората. Д’кароните бяха единствените очевидци на смъртта му… Умря върху собствената си земя, но не на това място бе намерен. Ние само го преместихме. И това беше всичко. Век и половина бран с преместването на едно тяло на няколко стъпки.

Миранда се хвърли към него, опъвайки веригите до крайност, борейки се слабо.

— Чудовище! Чудовище! Всички тези години. Всички тези животи ! — бясно крещеше тя.

Епидим се надигна, отнасяйки стола си със себе си, оставяйки разяреното момиче. Девойката не спря да опъва синджирите, докато силите не я напуснаха. С всичките тези кристали, не се наложи да чака дълго. Когато утихна, безнадеждността и безсмислеността удавиха ума й. Вече нищо нямаше значение. Не разполагаше с енергията да спаси себе си, да не говорим за останалите. А и да успее, какъв беше смисълът? Свят, който се потапяше във вековна война под такъв незначителен претекст, не заслужаваше да съществува. Искаше единствено смъртта да я отнесе. Необратимият мрак да я обгърне и снеме тежестта от раменете й.

Сред мрачината на ума й, една малка част се съпротивляваше. Някакво незначително ъгълче от душата й драскаше и дълбаеше из спомените й, отчаяно дирейки нещо, което да я извлече от бездната. Събитията от последната битка припламнаха за миг в съзнанието й. Едно от последните неща, които бе зърнала, беше как извличат Дийкън през портала. Значи беше жив. Епидим също потвърди това. Същевременно собственият й баща бе пленник на генерала, изтърпяващ мъчение, което самата тя бе избегнала на косъм. Двамата най-обични й люде се намираха в лапите на д’кароните и за всичко бе виновна единствено тя. Най-накрая разбра защо легендарните герои винаги бяха сами. За да спестят вражия гняв на онези, които не вършеха божествени дела.

Ето защо трябваше да се бори. Не можеше да позволи те да плащат заради нея. Трябваше да стори нещо. Нещо, което щеше да осакати д’кароните, както те бяха осакатили Избраните. Спасяването на света вече изглеждаше безнадеждно, но спасяването на двамата, които значеха всичко за нея, или поне отмъщаването за тях? Трябваше да опита.

Бавно започна да се оформя план. Изпита кристалите, проверявайки колко могат да извличат от нея — и колко бързо. Внимателно започна да се упражнява върху изолирането на единичен кристал. Разполагаща с цел, вече времето минаваше по-бързо. Поглъщаше до шушка подобието на храна, което й даваха. Ако искаше да успее, щеше да се нуждае от всяка частица сила, която съумееше да събере. Когато един от кристалите бе напълнен почти догоре, Миранда прекрати притока на магията и го задържа. Багу не закъсня да се яви. Предпазливо огледа стаята.