Джоузеф Лало - Битката при Верил

— Не и във форма, която ще намерите за полезна… Още не сте разработили това заклинание? — попита Дийкън.

— Не и в твоята степен. Занимавал съм се с идеята за звяр, който да функционира като подвижен затвор, поглъщайки заключеници, но необходимият размер би го превърнал в бавна и лесна мишена. Инкорпорирането на тази магия ще елиминира този недостатък, стига да бъде вложена в същата значимост.

— Интересно. Не сте усъвършенствали древно заклинание като това, а пък уменията ви за транспортация далеч надминават нашите. Също така не бих си и представил да произведа някакво създание — отбеляза Дийкън, овладян от академичната си страна. — Предполагам това се дължи на различните цели на културите ни.

— Ммм — отвърна Димънт. — Така изглежда.

Бръкна в торбата и извади калъф на цигулка.

— Значи все пак е бил вътре — отбеляза младежът.

Димънт огледа калъфа и го остави.

— Би ли се присъединил към нас? — запита Димънт с тон, сякаш минаваше през някаква формалност, а не отправяше предложение. — В качеството си на учен, възможността да се запознаеш по-подробно с магиите ни сигурно би представлявала интерес. Можеш да ни бъдеш полезен.

— Не мога да направя това — отвърна Дийкън.

— Така и подозирах. Ако бъдеш така добър да извадиш кристала ми от торбата си, ще сме приключили.

— Още не си го намерил?

— Както казах, Дийкън, търпението не е сред силните ми страни. Изваждането на съдържанието на безкрайната ти торбица не ме влече. Открих по-голямото парче. Върни ми другото.

— Боя се, че е залутан. Нещата често потъват по-дълбоко от досег с ръка. Призоваването им до отвора изисква специално заклинание — обясни Дийкън.

— Което ти няма да направиш — отвърна Димънт. — Не съм толкова глупав, че тъй лесно да махна нашийника ти.

Едно от жезлоподобните създания се изтърси от гърба на Димънт, разпервайки насекомоидните си крака и поемайки към Дийкън. Погледът на младежа се насочи към него — върху лицето му изникна смесица от нервност и възхищение.

— Разполагат ли с ум? С душа? — попита магьосникът.

— Нямат душа. В състояние съм да влагам различни степени на интелект — от първичен до свръхчовешки, в зависимост от ресурсите… Знаеш ли, изглеждаш удивително въодушевен за човек, който осъзнава предстоящата си гибел. Почти сякаш си очаквал това — отбеляза Димънт, започващ да проявява наченки на подозрение.

— Знаех, че присъединяването към Избраните ще докара смъртта ми. Примирил съм се — обясни Дийкън.

— И все пак. Чудя се дали не си се застраховал по някакъв начин. Някаква тайна, която да не ни позволи да се сдобием с кристала, ако умреш — разсъждаваше Димънт. — В този случай уменията на Епидим може да се окажат от полза. Той би могъл да извлече нужното ни от ума ти. Най-добре да те задържим, докато той приключи с другите си дела…

— Смятам, че идеята е великолепна — заяви Дийкън.

— Подозирах, че ще я сметнеш за такава. Ще видим дали ще продължиш да си на същото мнение, след като той влезе в съзнанието ти — рече Димънт, обръщайки се към близниците. — Междувременно, имам друга работа, възложена ми от Багу. Извадете всичко от торбата му. Ако откриете малко парче от пречистен тиров кристал, уведомете ме. Ако се опита да избяга, зашеметете го и ми докладвайте.

Близниците кимнаха. Димънт напусна помещението, затваряйки вратата след себе си и изчезвайки надолу по коридора. Звукът на изникнал и сетне затворил се портал указа напускането му. Дийкън започна да наблюдава как близниците изваждат различни предмети от торбата — негови и на Димънт.

На моменти изваждаха нещо, за което бе сигурен, че не го е поставял. Първото бе купчина листа. Следващото бе странна фигурка. Третото беше някаква стъкленица, прикачена към изключително дълга и фина верига. Умът му започна да обмисля как и защо торбата бе започнала сама да се изпълва с разни предмети. Какъв аспект на несъвършената транспортационна магия можеше да предизвика това? Споменът за заклинанието го наведе на нова мисъл. Напрегна сили, мъчейки се да достигне едната си ръка с другата.

Пренапрегнатият ум на Миранда известно време редуваше съзнание с празнота. Смътно усещаше, че бива натоварена в една от черните каруци, а по-късно бива пренасяна през някакви каменни коридори. Единственото неотменно нещо бе ослепяващата болка в лявата й ръка. Когато съзнанието й бавно се възстанови, макар да не бе последвано и от силите, девойката се огледа. Глезените и китките й се оказаха приклещени от окови, подсилени с проклетите кристали, от които д’кароните изглежда притежаваха неизчерпаем запас. Бяха прикачени към вериги, сходно украсени, губещи се в мрака. Заобикаляха я решетки, простиращи се от пода до тавана, оформящи малка клетка без врата. Единствената светлина идваше от множеството кристали, вплетени в синджирите, които на свой ред отвеждаха до четири големи камъка далеч извън решетките.