Джоузеф Лало - Битката при Верил

В акт на последно отчаяние, девойката създаде изпепеляваща огнена стена. Тя плъзна из долината, отрязвайки останалите войници от онези, които носеха спътниците й. Сетне пренесе отправилите се към портала над пламъка. Не бе сигурна откъде произтича силата, която използваше, но бе убедена, че е последна — и че нямаше да се задържи дълго. Съсредоточи се върху Лейн. Бе скован от могъщо заклинание, чието разваляне нямаше да се окаже лесно. Насочи част от ума си върху задачата — толкова голяма част, колкото можеше да задели. Познатият звук на летящи стрели привлече вниманието й. Повдигна ръка и те спряха във въздуха, увисвайки над пламъка. Още само няколко мига…

Ако Лейн можеше да бъде свестен, може би щяха да имат шанс. Усети могъщата воля на Епидим да се сражава с нейната, опитвайки се да разруши всичко, което девойката правеше. Миранда удвои усилията си. Магиите се задържаха.

— Миранда! — долетя викът на Тригора през пламъците.

Девойката погледна. Дузина от хората на Телоран вече бяха опънали тетива, готови да запратят стрели към Миранда. Генералът посочи — и един войник насочи лъка си към… Епидим. Той направи знак на двама от войниците да го хванат и когато те го сториха, пусна алебардата. Върху лицето му се появи изражение на объркване, страх и гняв.

— Ти си предател, Тригора! Виждаше какво вършат генералите, а не направи нищо, за да го спреш! Позволи хората ти, нашите събратя, да бъдат пращани на смърт от демони! Стреляй бързо и насочи стрелата добре, защото няма да живея в света, докаран от измяната ти!

Стрелата полетя. Миранда не се замисли. Захвърли всички останали заклинания. Единствено стрелата имаше значение. Вкопчи се в нея с ума си. Тя забави ход, спирайки на косъм от бащината гръд. Тогава я връхлетя болката. Войниците, получили заповед да заловят Миранда и останалите живи, се бяха прицелили в тояжката й. Една стрела щръкна от ръката й. Погълната от нетърпима болка, девойката не бе в състояние да поддържа фокуса. Хората на Тригора се втурнаха към сразените герои. Лейн все още се намираше под ефекта на магията. Тъмнеещият поглед на Миранда се насочи към Телоран, която се приближи до неподвижния асасин.

— Отдадох толкова много години и толкова много от себе си, за да те заловя, Лейн. Първо като асасин, сега като легендарен воин, залавянето ти бе единственото нещо, което ме делеше от полагащото ми се по право място. Сега всичко свърши. Поражението ти представлява най-големият ти принос към света. Предоставянето ви на генерал Багу ще ми позволи отново да се завърна на фронта. Бранта най-накрая ще бъде приключена. Северът най-сетне ще съзре победа — обяви генералът.

Епидим изръкопляска.

— Да. Работата на цял един живот най-сетне е приключена. Уви, боя се, че доверието на Багу към теб вече не е това, което беше. Аз ще бъда този, който ще му предаде Избраните. Ти ще очакваш преназначение.

— Какви ги говориш? Заслужих си го — злобно изсъска Тригора.

— Не би могла да го постигнеш без моя помощ. Смятам, че и двамата сме в правото си да настояваме за привилегията да ги предадем. И тъй като съм по-висшестоящ, на мен се пада правото да поискам наградата. А и тази рана на рамото ти ми доказва, че не си толкова ценна, колкото смятахме — подигравателно изрече Епидим.

— Какво значение има раната? Победата е наша — отвърна тя.

— Моя, а не наша. Сега, ако обичаш, върни се през портала — нареди Епидим, в чийто тон сега се долавяше нетърпение.

— Няма да ти позволя да ми отнемеш това, Епидим. Хората ми също — заяви Телоран, изваждайки кинжал от колана си. — Войници, заловете генерал Епидим!

За миг ратниците се поколебаха. Нетърпеливо потропване на Епидимовата алебарда и проблясък от кристала й бързо ги накараха да вземат решение. Извърнаха се, насочили оръжия към Тригора.

— Бих заявил, че е пределно ясно кому са лоялни моите войници. Що се отнася до теб, ще третирам тази проява на неподчинение като измяна. Заради възхитителната ти служба към Съглашението, ще пропусна смъртната присъда, но се страхувам, че ще трябва да те лиша от ранга ти — изрече той с престорено съжаление.

По лицето й пропълзя чиста омраза.

— Така да бъде. Ако това е начинът, по който се възнаграждават десетилетия вярна служба, можеш да вземеш лентата ми. Не я искам — заяви тя.

Епидим се усмихна, а Тригора започна да навива ръкава, раздран от атаката на Лейн. Игнорира болката от раната, внимателно отваряйки закопчалка, останала недокосната, откакто бе получила генералския си чин. За пръв път от години свали гравираната златна ивица и я метна в краката му. Моментално почувства раздираща болка върху ръката си.