Джоузеф Лало - Битката при Верил

За момент цялата долина застина. Очите на Избрани и войници се насочиха към масивното туловище. Звярът бавно се раздвижи, отдръпвайки се настрана от сразения си опонент. Черните празни орбити оглеждаха околността. Внезапно, със светкавично движение, огромното създание скочи към най-близкия драгойл, раздробявайки го с челюстите си. Оставащите драгойли моментално се издигнаха във въздуха, насочвайки се към новата си цел, която същевременно биваше засипвана със стрели.

Самоувереността на Айви нарастваше, тъй като войниците не съумяваха да я докоснат. С крайчеца на окото си бе зърнала някои от тях да носят мрежи, но бързо биваха оставяни назад. Бе успяла да събори значителна бройка ратници, но не можеше да се насили да ги напада. Тези не бяха наставниците. Само изпълняваха каквото им бе заповядано.

— Айви! — долетя гласът на Дийкън. — Отправи се към стената!

— Веднага! — отвърна тя, благодарна за получената насока.

Умелото създание продължи да разчиства път за Дийкън, който полагаше огромни усилия да не изгубва кристала от очи. Когато се приближиха, зад войниците зърна нещо, прибавило внезапна нова настойчивост към придвижването им. Дезмър почти бе достигнал камъка. Дийкън отчаяно се опита да се отскубне от струпаните наоколо войници, но всеки път единствено майсторската намеса на Айви го спасяваше. Бойците бяха получили нареждания да не нараняват фатално Избраните, но изглежда нямаше сходни инструкции, отнасящи се за Дийкън.

Насред опитите си да не изпуска кристала от очи и да избягва неспирно стрелкащите се към него мечове, магьосникът бясно тършуваше из торбицата си.

По принцип успяваше да поддържа известен ред вътре, но в краткото време, през което не бе в състояние да използва магия, това се бе променило. Изключително трудно беше да се ориентира без помощта на магия в торба, чиято вътрешност бе далеч по-голяма от вида й, дори и ако знаеше приблизителното разположение на нещата. А да го стори под постоянни атаки бе невъзможно. Повдигна очи. Дезмър почти бе достигнал кристала. Времето изтичаше.

— Бързо! — подкани защитницата си.

В отговор Айви грабна най-близкия враг за китките, издигна го във въздуха и го метна към оставащите войници, стоящи на пътя им. Спирайки за миг да се възхитят на внезапната проява на сила, двамата се стрелнаха през открилата се пролука. Дийкън спринтира с все сили към Дезмър.

— Какво ще правим сега, Дийк… — поде Айви, но гласът й внезапно угасна, а изражението й се изпразни.

Дезмър въздъхна облекчено, когато войниците заобиколиха Айви и Дийкън. Въздухът застина в гърлото му, когато видя младежа да си проправя път. Стисна кристала.

— Хвани го! ХВАНИ ГО! — нареди той.

Айви се стрелна през обгърналите я войници, бързо приближавайки се към магьосника. Внезапно бе оплетена в мрежа.

— Не, не! Пуснете я! — замоли се Дезмър на ратниците, които, най-накрая сварили да я заловят, не бяха особено склонни да освободят улова.

Твърде късно. Дийкън се хвърли отгоре му и бясно се вкопчи в кристала. Докато двамата дърпаха, съзнанието на Айви биваше разтърсвано. Подмяташе се между Дезмъровото настояване да избяга и нападне Дийкън, Дийкъновото настояване да избяга и да се спаси, както и собствените си, все по-ужасени мисли.

— Откажи се! Само въпрос на време е тези войници да осъзнаят, че трябва да дойдат и да ми помогнат ! — подразни го Дезмър.

Когато сроненото тяло на последния драгойл падна, Етер огледа полесражението. Създанията я бяха изморили далеч повече, отколкото очакваше. Приемането на зверската форма я бе оставило с малко сила. Бе открила, че очите на чудовището притежават специална чувствителност към кристалите, поради което се бе въплътила в този си вид.

В другия край на долината Айви бе заловена в мрежа, в която бяха вплетени кристали. Съзираше и други подобни мрежи сред някои от войниците. Единствените по-големи кристали бяха тези върху копията на ратниците, обградили я в кръг. Ако искаше да се завърне в някоя от фундаменталните си форми, трябваше да ги елиминира. За нещастие, войниците бързо показаха, че са далеч по-умни от драгойлите, успявайки да избегнат опитите й да ги стъпче.

Все така заобиколена, Етер усети как силата й бързо се топи. Не бе използвала разяждащия дъх на формата си, за да не рискува да нарани останалите, но изглежда нямаше друг избор. Разтвори масивната паст и започна да бълва огромни облаци миазма, но почти веднага усети остра болка в гърлото. Цялата й енергия моментално я напусна. Чувстваше как каменното тяло започва да се рони и разпада.