Джоузеф Лало - Битката при Верил

Миранда прилагаше мистичното си знание, призовавайки мощни вихри, трусове и пулсации — всичко, което щеше да ангажира или обездвижи войниците, без да ги убива. Епидим, единственият боец, чието лице все още бе скрито, бавно се приближаваше към нея. Когато поредното заклинание пръсна хората, които го заобикаляха, Миранда призова гъсти лиани, с които ги обгърна. Останалите войници тутакси се заеха да секат растителните пипала. Бе ясно, че импровизираната стена нямаше да издържи още дълго.

— Незабавно прекрати всичко това, Епидим. Няма да се поколебая да сторя нужното, за да те спра — каза Миранда, съсредоточавайки съзнанието си.

Запрати заклинанието — мощна проява на малкото обучение в черна магия, което бе получила — очаквайки да бъде отразено. Нищо подобно не се случи. Противникът й дори не повдигна оръжие. Пращящото кълбо енергия го достигна и го отхвърли назад към плета от лиани. Тялото му отскочи като парцалена кукла, хватката му около алебардата се разхлаби. Девойката сграбчи оръжието с ума си, отчаяно опитвайки се да го изтръгне, но дългите пръсти стиснаха дръжката здраво, показвайки нечовешката сила, която Епидим придаваше на гостоприемниците си. Миранда се стрелна и грабна алебардата със свободната си ръка, приготвяйки втора атака.

— Този път не разчете добре нещата, Епидим. Какво има? Да не си изчерпил всички здрави тела в Съглашенската армия? — подразни го девойката, надявайки се да предизвика прибързана реакция.

— Спрях се на това по сантиментални причини — долетя гласът иззад забралото.

При звука му Миранда застина. Звучеше вцепеняващо познат. Несъзнателно пусна алебардата и сграбчи шлема. Епидим й нанесе удар, поваляйки я, но момичето не пусна шлема. Остана в ръката й. Изправи се на крака и сърцето й застина при вида на лицето. Бе старо, но изглеждаше несвойствено изморено, дори и за протеклите години. Сиви жилки преобладаваха сред някога черната коса, но чертите, дори и покварени от Епидимовото изражение на студен интелект, не можеха да бъдат сбъркани.

Баща й.

Умът на Миранда припламна с хиляди емоции. Очите й се наляха със сълзи. Радост, страх, гняв, омраза и обич — всичко това се сливаше в парализиращ хор гласове в главата й. Злобна усмивка плъзна по бащините устни, последвана от подигравателен смях.

— Нещо не е наред ли, мила? Това трябва да е радостно събиране, не е ли тъй? В крайна сметка ме диреше с години. Е, ето ме — изрече обичният й с глас, подправен с жестокост.

— Ти… не си баща ми — отвърна едва доловимо девойката.

— О, напротив. Пред очите ти стои неговото тяло. Някъде дълбоко е скрита душата му… Ако само можеше да чуеш как те зове, Миранда. Наистина затрогващо — заяви Епидим.

Лейн си проправяше път през войниците, отправил се към Тригора. Те не се съпротивляваха, отстъпвайки с издигнати щитове и оръжия в защитна позиция. Първата истинска съпротива срещна при появата на нов специален контингент ратници, въоръжени с камшици, мрежи и други заплитащи оръжия. Асасинът ги избегна без проблем, достигайки целта си. Когато двамата се изправиха един срещу друг, войниците се отдръпнаха. Не последва размяна на думи. Лейн мълниеносно се хвърли към генерал Телоран, която още се намираше на коня си.

Тригора успя да отрази атаката, но бе повалена на земята. Асасинът моментално се изправи над нея. Преди да е успял да нанесе завършващ удар, един от войниците замахна с камшик към издигнатото му острие. Лейн успя да избегне атаката, но това му коства няколко мига — достатъчно време за Тригора да го отблъсне с ритник. Възстановявайки равновесието си, Лейн я откри вече изправена. Мечовете им се сблъскваха отново, отново и отново. Кристалите в острието на генерала засилваха все по-ярко. Скоро оръжието пламтеше от енергия.

Лейн я обсипваше с неспирни атаки. Първоначално Тригора едва успяваше да ги блокира. Но с напредване на борбата, силата на ударите й се увеличи. Скоро тя го отблъскваше назад, предоставяйки и на хората си възможност да атакуват. Те хвърляха мрежи, замахваха с камшици и мятаха боли. Очевидно възнамеряваха не да ударят асасина, а да го лишат от меча му.

Смразяващ кръвта писък раздра въздуха. На мястото, където доскоро се бе издигал само един драгойл, сега стояха два. Страховити удари биваха разменяни, разтърсили цялата долина. Тъй като чудовищата бяха абсолютно неразличими, нямаше как да се определи кое бе приятел и кое враг. Битката продължаваше, застрашавайки да срине цялото плато в долината отдолу. Накрая единият от зверовете повали противника си, стисна главата му с челюстите си и прекърши врата му.