Джоузеф Лало - Битката при Верил

Дийкън се помъчи да създаде някакво заклинание, ала умът му още не се бе възстановил достатъчно. Изтегляйки Сивото острие и кинжал от торбата, прииска му се да бе прекарал повече време във войнската половина на Ентуел. Готвейки се да се хвърли в бой, усети ръка върху рамото си. Обърна се и видя познато умоляващо изражение върху лицето на Айви.

— Това реално ли е? Наистина ли се случва? — попита тя.

— Уверявам те, истинско е — отговори младежът.

— Слава на небесата — отвърна Айви с облекчено изражение.

И с това тя се стрелна сред ратниците. Един от повалените войници бе изпуснал меч. Дълбоко в ума си Айви усети повик да сграбчи оръжието, но знаеше, че този инстинкт не беше неин. Достатъчно си бяха играли с ума й днес. Ако възнамеряваше да се бори, щеше да го стори по своя начин. За момента не бе повлияна от емоции. Тълпата войници далеч не я ужасяваше по начина, по който манипулирането на съзнанието й го правеше. Скоростта и бързината й бяха само нейни — но бяха предостатъчни. Съчетани с грациозността й, Айви бе практически недосегаема. Мечовете на дузина войници бяха отбягнати с плавни движения. Приличаше на същински танц, но когато пътят й биваше отрязан, когато нямаше накъде да отскочи, скритият в нея боец изникваше на повърхността. Някой войник отхвръкваше назад, събаряйки и неколцина от другарите си, освобождавайки пространство.

Дийкън бързо я следваше. Без магия сивото беше безполезно, успявайки единствено да отрази редките удари, насочени към него. Далеч не притежаваше бързината и грацията на тази, която следваше, но породеният от движението й хаос създаваше пролука във вражеските редици, достатъчно голяма, за да се промъкне подире й. Младежът не знаеше накъде се е отправила, какво бе планирала. Всъщност се съмняваше, че дори самата тя знае. Но досега вървеше точно в нужната му посока. Преди отварянето на портала, бе съумял да зърне контролиращия я кристал. Бързаше към парчето, почти невидимо в снега досами стената, знаейки много добре, че ако някой от войниците го намери първи, Айви щеше да се превърне във вражеско оръжие.

Етер се хвърли към първия драгойл. Въпреки че бе от по-дребните, войниците се държаха на разстояние. Метаморфът, все още в каменната си форма, избегна злобен опит за захапване и нанесе удар по главата на създанието. Когато то се опита да се отдръпне, за да атакува отново, Избраната го сграбчи и бе издигната във въздуха. Веднъж успяла да се вкопчи здраво във врата му, започна да сипе градушка от немилостиви удари. Само след миг по каменното туловище на съществото плъзнаха дълбоки цепнатини, от които бликна черна кръв. Не след дълго чудовището рухна. Отдръпналите се до този момент зверове и войници се приближиха.

Бе обсипана със стрели, които не впечатлиха каменната й снага. Същото не можеше да се каже за лапестите удари на драгойлите. След третия такъв, собственото й тяло също можеше да се похвали с пукнатини. Освен това към битката се присъединиха и войници, които носеха копия с кристални върхове. Знаейки много добре, че което и да е от тези оръжия може да я нарани далеч по-дълбоко от дузина драгойлски атаки, Етер реши, че е дошло времето да изостави каменната си форма и да я замени с такава, която не се влияе от кристалите. Изборът бе очевиден.

Дезмър скриви лице, ровейки из широчка кесия на пояса си. Бе пълна със стъклени ампули целебен еликсир. Повечето бяха се натрошили и изтекли в снега, но все пак откри една непокътната.

— Ето защо не си цапам ръцете — промърмори през стиснати от болка зъби. — Това не е задача за един човек. Когато всичко приключи, трябва да си намеря заместник на Лейн.

Счупи ампулката и я изля върху пролуката в бронята. Болката незабавно се усили, разпалена от несъвършения еликсир. Полуелфът потисна писък и реши на всяка цена да подобри състава, както и да се сдобие с по-ефективна броня, преди отново да се впусне в нещо подобно. Агонията позатихна, оставила след себе си полузатворена рана, тъй като дозата не бе достатъчна. След като не успя да се изправи на крака, белокосият отчаяно се огледа.

Битката бушуваше на по-малко от десетина крачки от него, но нямаше какво да прави там. Само с довеждането на Избраните и с разсейването им достатъчно дълго, за да отвори портала, бе заслужил лъвския пай от възнаграждението — но в негов интерес беше сражението да приключи в полза на д’кароните. Това несъмнено щеше да увеличи размера на наградата. От далеч по-голямо значение бе простият факт, че ако Лейн още се държи на крака след края на сражението, Дезмър нямаше да остане жив достатъчно дълго, за да си прибере парите. Острите му очи зърнаха кристала, който щеше да наклони везните, и полуелфът се завлачи към него.