Джоузеф Лало - Битката при Верил

— Чакай малко! Ти знаеш! — с обвинителен тон изрече Айви. — Знаеш какво съм била!

— Не говори глупости — каза Етер.

— Не, не, не. Трябва да знаеш. Съществувала си цяла вечност, нали? Или знаеш за мен — какво съм била преди, или си дори по-безполезна и от мен — заяви малтропът, забивайки пръст в гърдите й, за да подчертае думите си.

Всички погледи се насочиха към метаморфа.

— Миранда, обясни на кретенското създание за съществуването ми в света през недалечното минало. Сигурно ще си в състояние да го изразиш с думи, които тя ще успее да разбере — избесня Етер.

— О, зная, Миранда ми разказа множество истории. Била си пръсната навсякъде, способна да гледаш, но не и да докосваш, докато Миранда, Дийкън и хората му не са те призовали обратно. Но си го сторила, за да се убедиш, че ще знаеш, когато Избраните — като мен — се появят, нали? Така че повтарям: или знаеш за мен, или не си могла да изпълняваш единственото дело , за което твърдиш, че си вършила през цялото това време — рече Айви. Червено-жълто сияние показваше триумфалност, примесена с разпалващия се гняв.

— Много добре… Бях наясно с присъствието ти, но това бе всичко. Ти беше малко момиченце, все още недостойно за интереса ми — просъска метаморфът.

— Малко момиче… каква бях? Имах ли голямо семейство? Човек или елф бях, или… — охотно заразпитва Айви.

— Нямаше значение. Беше прекалено млада, за да ти бъде обръщано внимание. Тогава из света имаше десетки потенциални Избрани, до един по-могъщи от теб. Изпитвах съмнения, че изобщо си Избрана.

— Поне знаеш ли името ми? — примоли се малтропът.

— Имената са безсмислени. Това би било последното нещо, от което бих се интересувала — отвърна Етер.

— Тогава как изобщо знаеш, че съм била аз? — тросна се създанието.

— Беше истински гений в музиката, изкуството и прочие лекомислия, но не беше единствената. Впоследствие останалите бяха убити или покварени. Само за твоята съдба не бях сигурна — каза метаморфът.

— Не мога да повярвам! Още преди да ме познаваш, вече си гледала отвисоко на мен! И защото не съм била достатъчно интересна , не си ми обръщала внимание! Би могла да знаеш абсолютно всичко! Би могла да разполагаш с отговорите на всичките ми въпроси! Но си била прекалено ограничена, дори за да хвърлиш един поглед към мен! АМИ КЛАНЕТО?! — изкрещя Айви, сграбчвайки понастоящем човешката форма на Етер за наметалото и дърпайки я до себе си, всичко това съпроводено от ярък ален приплам. — Не си си направила труда да спасиш когото и да е, нито дори мен — една от скъпоценните ти Избрани?

— МАХНИ СИ МРЪСНИТЕ ЛАПИ ОТ МЕН! — викна Етер, превръщайки се във вятър, за да се отскубне. — Осъзнавам, че слабата, увредена щипка козина, която наричаш разсъдък, не е в състояние да възприеме и най-семплите факти, но ти самата го каза по своя прост до болезненост начин. Можех само да „гледам“ но не и да „докосвам“. Нямаше какво да сторя.

Лейн пристъпи между тях.

— Достатъчно. Нещо не е наред — рече той.

— Естествено, че не е. Потапянето на този звяр в лудостта най-сетне е завършено! — кипеше Етер.

— Не. Не мога да надуша нищо. Абсолютно нищо — заяви асасинът.

Останалите нервно се огледаха.

— Вятърът вее, а не мога да го чуя — заяви Миранда, повдигайки жезъл.

Опита се да долови нещо, каквото и да е, но някаква сила й пречеше. Магьосницата бавно проследи източника й. Усети я да се усилва. Докато бавно се обръщаше с лице към произхождението, Айви отново извика.

— Чуйте ме! Тя би могла да го предотврати, зная, че е била способна! — изкрещя полулисицата. — Защо не ме слушате?! Ще я принудя да признае истината.

Побеснялото създание се хвърли към метаморфа, принудил се отново да приеме ветрена форма.

— Айви! Успокой се! — викна Миранда, спирайки диренето.

Лейн също се опита да овладее разяреното същество. Първоначално тя се бореше, сетне насочи гнева си към тях.

— Защо й помагате? Тя е убийца! — изписка Айви, блъсвайки Миранда на земята.

В мига, в който девойката се строполи, Айви проплака и сграбчи гърдите си. Болката изчезна, заменена от изражение на страх и объркване.

— Какво п-п… — заекна женският малтроп, изглеждайки все по-отчаян, очевидно губейки някаква битка.

— Етер — провикна се Миранда, изправяйки се на крака. — Някъде натам. Нещо се крие. Аз ще удържам Айви.

Формолеещата се стрелна към края на долината, от където бяха дошли. Когато достигна изхода, се сблъска с нещо. Ударът разпрати вълни из въздуха, разкривайки блестяща завеса. Тя се разпростря, разкривайки стена, издигаща се в небето. Етер се отдръпна назад, приземи се, прие каменната си форма и блъсна стената. Бариерата се огъна, но не поддаде.