Джоузеф Лало - Битката при Верил

Етер гледаше как Лейн сяда и потъва в транса, който при него играеше ролята на сън. Избраната изгаряше от емоция, за която не можеше да си представи, че някога би изпитала. Завист. Бе напълно нормално нищожните създания от този свят да й завиждат, но тя да чувства завист към някое от тях? Или две… или три? Те бяха безполезни, слаби, глупави… И все пак — получаваха уважението, дори обожанието на Лейн. Лейн , който имаше в лицето на Етер своя равнопоставена душа, наместо това прахосваше вниманието си по това проклето факсимиле. Когато говореше с Айви, имаше привързаност. Когато говореше с Миранда, имаше доверие. Когато говореше с метаморфа, нямаше нищо подобно.

Гледаше на нея като на отегчение, докато изфабрикуваният звяр, който им бе единствено в тежест, биваше обгрижван. Какво можеше да притежава тя, което да липсва на една повелителка на формите? И двамата човеци откриваха един у друг онова, което на нея й бе отказано. Признак на слабост беше да копнее за тази загуба на време, менталната зараза, която наричаха любов. И все пак копнежът бе погълнал ума й.

Отчаяно се опита да прогони мислите. В миналото я бяха предали. Ако не можеше да ги овладее, не се знаеше какво можеха да й причинят. Представляваха слабост — слабост, за която се бе самоубедила, че не притежава. Сега, след като бе пропиляла цяла вечност, в която да се подготви, отново зависеше от тях.

Без да може да потърси убежище в съня, Етер търпя мислите в продължение на няколко тихи часа. Лейн бе първият, който се размърда, излизайки навън, за да огледа условията и обмисли следващите стъпки от пътуването. Втора бе Миранда, последвана малко след това от Айви.

— Възстанови ли се от идиотското си дело? — попита Етер с обичайното си презрение.

— Чувствам се по-добре от всякога, не и без помощта на отличните грижи на Айви — отговори Миранда. Не бе съвсем истина, но определено беше в далеч по-добро състояние от вчера.

— Това беше най-малкото, което можех да направя — срамежливо отвърна Айви.

— Достатъчно! — изкрещя Етер, извръщайки се.

— В състояние ли си да пътуваш? Задържахме се тук прекалено дълго — рече Лейн.

— Да — отговори Миранда.

— Аз също! — добави Айви.

— Отлично. Остава ни само последната изгубена кауза на Миранда — отбеляза Етер.

— Не е нужно да се притеснявате за мен — сънено рече Дийкън.

Успя да се изправи, но беше ясно, че нощта не е била така милостива към него, както към останалите. Несъмнено се бе подобрил, но далеч не бе оздравял. На два пъти почти не падна, докато събираше пръснатите книги и дреболии, които бе изваждал от торбицата си. Когато взе кристала си, стана ясно, че слабостта не се ограничаваше само до тялото му. Светлината в кристала проблесна слабо при опита да направи простовато заклинание, с което да подсили гаснещия огън. Накрая бе принуден да се откаже от магията.

— Изглежда без наличието на божественото, което да го удържа, проклятието се простира малко по-дълбоко — обяви той.

— Убеден ли си, че можеш да вървиш? — попита Миранда.

— Ще се оправя, но се боя, че ще минат още няколко дни, преди отново да мога да заклинавам.

— Великолепно, значи си напълно безполезен за нас — заяви Етер.

Дийкън взе торбата си.

— Ще се постарая да не се превръщам в бреме — обеща той.

— Възвишена цел — процеди метаморфът.

— По-злобна си от обичайното… А не мислех, че това изобщо е възможно — каза Айви.

Етер мълчаливо се отправи към входа на пещерата.

— Когато се наситите да губите ценно време, ще ме намерите отвън — изръмжа тя, измъквайки се.

Събрали целия багаж и погълнали останките от вчерашното меню като закуска, приключенците отново продължиха. Дългата буря бе изсипала значително количество сняг връз тясната долина. Докато преди им се бе наложило да се изкатерят известно разстояние, за да достигнат пещерата, в която се бяха подслонили, сега пристъпиха почти веднага сред новонатрупания сняг. Бе замръзнал и солиден. Поне в това бяха извадили късмет. По-лекият сняг щеше да поддава под тежестта им, принуждавайки ги да затъват до бедрата. А тази снежна покривка обгръщаше едва глезените им. Щеше да ги забави, но не много.

Продължиха на север. Местността изглеждаше позната на Лейн, който, без да се консултира с картата, знаеше, че пътят ще ги отведе в широка и дълбока долина.

Миранда и Айви стояха близо до Дийкън, разтревожени от евентуалното му изоставане. За щастие свежият въздух го оживи и младежът се придвижваше само с малко по-дребни затруднения от останалите. Но се забелязваше липсата на постоянното водене на бележки. Бе опитал в първите няколко минути, но без магия, която да задържа страниците му срещу вятъра, както и да държи останалите му материали, беше прекалено трудно. След като прочете вписаното от Миранда за преживяното в пещерата, прибра книгата.