Джоузеф Лало - Битката при Верил

— Не мисли за мен! — настоя тя, придърпвайки го към Миранда.

Лейн приклекна край девойката, докосвайки лицето й, след което се вслуша в дишането й. Бе слаба, нямаше съмнение.

— Тя влошаваше ли се? — попита той.

— Не. Не. Мисля, че й ставаше по-добре. Но не много — рече Айви.

— Трябва й време.

— Сигурен ли си? Ами Дийкън? Той изобщо не се е подобрил — каза женският малтроп, дърпайки Лейн към отпуснатия младеж.

Неговото състояние бе далеч по-лошо — по-студен на пипане, по-слаб пулс, дишащ съвсем слабо. Смъртта не бе далеч.

— Е? Ще се оправи ли? — примоли се тя.

Мълчанието на Лейн бе красноречиво. Етер влезе в пещерата, понесла наръч чепати, сухи парчета дърво — несъмнено всичко, което можеше да бъде събрано по склона. Огледа останалите със студен, незаинтересован поглед.

— Какво пак е направило глупавото момиче? — озъби се тя.

— Етер! Трябва да сториш нещо! — викна Айви.

— Какво? — отвърна метаморфът.

— Не зная! Владееш магия! Миранда може да лекува с магия. Ти не можеш ли? — викаше стреснатото същество.

Етер погледна към засегнатите човеци. Очите й съзираха много повече от онези на останалите. Лошото състояние на изморените им духове й бе по-ясно дори и от състоянието на телата им. Миранда винаги бе притежавала душа със значителна сила, а тази на Дийкън можеше да се определи като равнопоставена. За да се изтощят така, е трябвало да положат неимоверни усилия, а нямаше никакви следи от битка — нищо, което да предостави обяснение.

— Какво е станало тук? — попита тя.

— Не зная ! Просто… се уморих. Припаднах… и когато накрая имах силата да се изправя, видях това. Някой не може ли да стори нещо?

Бе запален огън и част от улова бе приготвен с ограничените усилия на онези, които разполагаха със сила. Айви умираше от глад, но притеснението за приятелите й я лишаваше от апетит. Внимателно постави Миранда и Дийкън заедно, по-близо до огъня, опирайки гърбовете им в стената.

— Ти ги излекува преди. Жълтата аура — изтъкна Етер.

— Тя се появява, когато съм щастлива — рече Айви.

— Тогава решението е в твоите ръце — заяви метаморфът.

— Не е толкова просто, Етер. Не мога просто да стана щастлива.

— Нелепо. И защо? — поинтересува се Етер.

Айви поклати глава.

— Това… това е емоция. Не би разбрала.

Метаморфът закипя от гняв.

— Не смей да проявяваш снизхождение! Аз не бих разбрала? Гледах как вълните на емоцията те подмятат насам-натам още от времето, когато имахме нещастието да те срещнем.

— Престани! — излая Айви, придружила думите си с леко червено сияние.

— Ето. Виждаш ли. Гневът идва лесно. Както и страхът. Защо с щастието да е по-различно?

— Просто е — сурово заяви Айви.

— Ами онази шумялка, която ти доставя такова удоволствие да подрънкваш? Изглежда това подобрява настроението ти.

— Не ми се свири. Всичко, което бих изсвирила сега, би било минорно и тъжно.

Етер поклати глава:

— Забележително е как създание с такъв безбрежен потенциал съумява да бъде така парализиращо безполезно.

Айви я изгледа презрително и отново насочи вниманието си към Миранда. След известно време, когато огънят стопли достатъчно пещерата, състоянието на девойката се подобри. Тялото й все още изглеждаше натежало, пръстите й едва можеха да се затварят, а ръцете бяха прекалено тежки, за да се повдигнат. Айви съумя да я нахрани с малко от сготвената храна, също така й даде и вода. Трябваше да мине почти още час, преди Миранда да е в състояние да говори разбираемо, както и да се храни малко по-самостоятелно. Колебливо обясни какво се бе случило. Когато приключи, последвалият резултат не бе изненада.

— Иска ми се да мога да изрека, че разказаното ме е изненадало, дори и малко, но това е типично поведение за теб. Рискуваш живота си, спасявайки безсмислени създания. Бях започнала да вярвам, че си на път да осъзнаеш ролята си в света, но сега разбирам, че подобно прояснение е далеч над възможностите ти. Смятах, че Айви е най-голямата заплаха за каузата ни, но сега се убеждавам, че тя съумява да се провали дори и в тази категория — обяви Етер.

— Дори и когато обиждаш друг, пак обиждаш мен — изръмжа Айви. — Остави и двама ни на мира. Дийкън е добър човек. Той ни е помагал, защо и ние да не му помогнем?!

— Не. Тя е права, не… — поде Миранда.

— Не се съгласявай с нея! — сгълча я Айви. — Какво ли знае тя? Остави я и се погрижи да си върнеш силата, за да се убедим, че Дийкън също е здрав.