Джоузеф Лало - Битката при Верил

— Благодаря ти за изчерпателността — изрече той между поемането на разредения, вледеняващ въздух. — Нямам търпение да пренапиша бележките.

— Да ги пренапишеш? — попита Миранда.

— О, не се притеснявай. Възнамерявам да използвам точните ти думи, просто съм забелязал, че запомням нещата по-пълно, ако ги записвам сам.

— Не проумявам как успяваш да пишеш в този съкратен вид. Колко езика трябва да знае човек, за да може да го разчете? — зачуди се девойката.

Дийкън се замисли за момент, след което отговори:

— Предполагам всички, макар че за някои е достатъчно и по-повърхностно познание. Вероятно съкращенията ми също ще усложнят нещата. В Ентуел имаше поне трима, които можеха да го разчитат… Не че някога ще го сторят. Не бих се изненадал, ако вече са изгорили книгите ми.

— Наистина ли смяташ така?

— Е, може и да се намерят един-двама, които да проявяват интерес към писаното от мен… Азриел, но тя никога не би напуснала арената. Калипсо, Соломон… Не зная. Наруших абсолютно всяко едно от правилата, по които живеем.

Гласът му бе подчертан със съжаление, както би трябвало да се очаква, но имаше и нишка на осъзнаване, сякаш едва сега разбираше случилото се.

— Няма да бъда запомнен с добро — додаде той.

Миранда постави ръка върху рамото му. Той взе дланта й в своята и я погледна в очите. Съжалението моментално изчезна, заменено от припомнянето защо бе сторил тези неща.

— Но нека бъде тъй. Тук трябва да бъда — каза Дийкън. — Тук е мястото ми.

Айви крачеше край тях. Бе чула историята, която той разказа при първата им среща. Какво бе сторил, за да дойде тук. Какво бе оставил зад себе си. Докато обмисляше това, тя бавно осъзна, че той бе загърбил… дом, приятели, удобство — неща, които не помнеше някога да е притежавала. Спомените от дните преди да бъде освободена изникнаха в кратки, неясни проблясъци. До този момент не усещаше да й липсва нещо, смяташе, че намерилите я хора бяха всичко, от което щеше да се нуждае. Но сега изпита дребно пробождане на копнеж — или поне любопитство. Какво ли й бе отнето? Дали е било нещо тъй прекрасно — като това, което той бе оставил? Не би заменила приятелите си за нищо, но без дори да си спомня истинското си име, се чувстваше незавършена.

— Миранда? — рече тя.

— Да?

— Смяташ ли… Смяташ ли, че някога ще си припомня миналото? Коя съм била? Каквото и да е?

— Уверена съм, че с времето спомените ще се върнат — каза Миранда.

— А ако имаме късмет, няма — вмъкна Етер.

— Хей! — възрази Айви.

— Забрави ли какво се случи последния път, когато си припомни? За малко щеше да изгубиш контрол. По-добре избягвай да напрягаш немощния си разсъдък — припомни метаморфът.

— Защото си припомних нещо лошо! Ще има и хубави неща! — изтъкна Айви.

— Би искала да узнаеш, че всички тези чудесни неща са били разрушени по време на трагедията? Наистина ли вярваш, че това ще ти донесе щастие? — попита злобно Етер.

— Не зная… Не ме интересува! Това са си моите спомени! Искам си ги обратно! — решително отвърна първоначално обърканото създание.

Кръстоса ръце. Думите на Етер бяха превърнали слабия копнеж в изгаряща нужда. Бързо прерасна в мания. Искаше да знае. Не — трябваше да знае. Да задоволи любопитството си, да докаже, че Етер греши, просто да знае. Причината бе заобиколена от нуждата. Дребна, настойчива тревога я жилна, интересувайки се на какво се дължи внезапната важност. Бе игнорирана. Нетърпимият глад за знание се усили.

Навлязоха в долината. Ако се намираше в по-бодро състояние на духа, Айви щеше да бъде поразена от красотата й. Бе покрита изцяло с падналия сняг, който сияеше с бисерен блясък под лунната светлина, която като никога беше надникнала през пролука сред неизменните облаци. Сребърната виделина открояваше обширно плато с формата на полумесец, надвесило се над единия ръб. Издигаше се стръмно няколко десетки крачки на изток, за да се спусне рязко в плоскодънната долина на запад. Мястото, на което стояха, бе съвършено равно. По-надолу в долината искреше тънка река, уловила лунната светлина в извивките си, лъкатушейки на запад, изток, запад и отново изток. Напомняше две вълни, в браздата между които се издигаха пет дървета.

Гледката повика смътен спомен. Бе позната. Но усещането изчезна със същата бързина, с която се бе появило, заменено от долетяла мисъл. Етер съществуваше от началото на времето — без да се превърне в нещо повече от останалите, макар че неспирно виреше нос. Именно тази мисъл порази ума й. От самото начало на времето…