Джоузеф Лало - Битката при Верил

— Слушай, звяр… — започна Етер.

— Не, ти слушай! Миранда има добро сърце и добър ум. Ако е решила, че трябва да стори това, значи то е било най-доброто решение. Нямам намерение да слушам как плюеш отрова по нас всеки път, щом демонстрираме нещо, преценено от теб за слабост, без значение дали става дума за емоция, състрадание или нещо друго. Спести си думите, защото повече няма да ти обръщам внимание. Когато трябва да убием нещо, тогава можеш да си отвориш устата. Дотогава я дръж затворена. Разбрано?! — напъти Айви.

Сърцето й биеше бясно. Несъмнено, ако разполагаше с повече енергия, щеше да полага усилия да не допусне произтичащата от гняв трансформация.

Етер бе смаяна, изгубила дар слово от сражението на бяс и възмущение, които си оспорваха правото на израз.

Айви се усмихна триумфално и грабна цигулката си. Впусна се във въодушевена мелодия, която прекрасно изразяваше настроението й. Скоро и златистата аура се появи, изпълвайки пещерата с меко сияние. Не след дълго изтощението започна да изчезва от мускулите на Миранда, а съзнанието й започна да се прояснява. По времето, когато иззвъняха и последните весели ноти на мелодията, девойката отново бе на себе си, макар и изморена, а Дийкън беше започнал да се свестява.

Айви продължи да свири, макар обгърналото я сияние да изчезна. Дийкън се огледа, очите му спирайки се първо на Айви, сетне на Миранда, всяка от която изглеждаше сякаш изобщо не е преживявала мъките на проклятието. Накрая огледа и себе си. Ефектите на заклинанието се бяха задържали. Инфектираната рана изглеждаше по-зле, отколкото трябваше да бъде, младежът едва разполагаше със силата или волята да държи очите си фокусирани, но разяждащото го усещане си бе отишло.

— Как успя да се изцелиш сама? — завалено се обърна той към Миранда.

— С твоя метод, както и малко съдействие от светената вода — отвърна момичето.

— Трябва да ми го опишеш — обяви Дийкън, дирейки книгата и стилуса си.

— По-късно. Сега трябва да се нахраниш и да си отпочинеш — рече девойката.

— Миранда, не можеш да очакваш от мен да спя, след като това може да доведе до загуба на фактите. Яснотата на спомените ни намалява с всеки изминал миг. Да позволя информация да бъде загубена, е най-голямото престъпление, което бих могъл да извърша. Аз… — ломотеше Дийкън, опитвайки се да се довлачи до мястото, където бе паднала книгата.

— Хубаво. Ти яж, аз ще пиша — предложи Миранда, добавяйки: — Айви, погрижи се той да хапне нещо. Нямам сили да споря с него.

Айви закима енергично.

Дийкън неохотно се съгласи. Миранда започна да записва всичко, което помнеше.

Младежът задаваше въпроси, насочваше записките й и изобщо съсредоточи върху книгата такова внимание, че само благодарение на грижовната настойчивост на Айви успя да изяде нещо. Накрая изглежда остана доволен и концентрира върху храната. Докато Миранда разгръщаше книгата, разглеждайки рисунките на Айви, осъзна, че не разбира нито една думица от записките на Дийкън. По време на престоя си в Ентуел бе овладяла множество езици, както писмени, така и говорими, но с изключение на някои символи, книгата по нищо не приличаше на някой от тях.

— На какъв език е записано? — попита тя, гледайки руните с нарастващо объркване.

— Не е един език — отвърна той, с готовност извръщайки се настрана от храната, която Айви му предлагаше. — Стенография. Записвам идеите си в езика, в който мога да ги вложа най-сбито. Това позволява изключително гъсто…

Айви го прекъсна, набутвайки следващата хапка в устата му.

— Ти, спри да задаваш въпроси — нареди тя на Миранда, обръщайки се към Дийкън, за да добави. — А ти, спри да ги отговаряш. Никога няма да оздравееш, ако не изядеш нещо.

Миранда се ухили на това, колко сериозно Айви приемаше новата си роля. Когато остана доволна, полулисицата се погрижи всички поверени на грижата й да са се настанили колкото се може по-удобно, наблюдавайки ги, докато не ги посети истински сън — не изтощената безсъзнателност, която така често го заменяше. Когато се убеди, че си почиват спокойно, омете порцията си и също легна.

Лейн наблюдаваше как тя се намества между тях. Едва приемаше, че е възможно. Никога не бе намерил място за себе си в света. Никога не бе съумял да се впише. Всичко, което бе имал, трябваше да си извоюва с големи усилия. Проблемите на Айви бяха десетократно по-големи от неговите. Тя дори не знаеше миналото си. Дори формата й бе наложена насила. И все пак това място й принадлежеше. Намираше се сред своите хора. Обърна се към Етер. Върху лицето й стоеше безразлично презрение, но зад него се криеше и нещо друго. Нещо несвойствено.