Джоузеф Лало - Битката при Верил

Без колебание момичето съсредоточи целия си ум и охотно го тласна към бездната. Силата се изливаше от нея като потоп, привидно напразно. Покварата погълна всичко в един миг. Погледът на Миранда започна да се замъглява, фокусът й бързо преливаше към мрак. След няколко мига нямаше да й е останало нищо, което да вложи. Главата й се завъртя, заплашвайки да я изтръгне от транса. Отчаяно се противопостави на разсейването, знаейки, че ако наруши съсредоточаването си сега, няма да разполага с друг шанс.

Краят наближаваше. Съзнанието й се изплъзваше. Точно когато бе на път да изгуби и последната свързваща я с него нишка, изпита нещо невъобразимо… Умът й едновременно се намираше вътре и извън бездната. Това беше моментът. Насочи малкото останало съзнание към почти механичните дела на заклинанието, поглъщащо силата й — и го промени.

Тогава връзката изчезна. Светът около нея бавно помръкна. Бе обгърната в мрак, огънят бе изгаснал, но не чувстваше студ. Не чувстваше нищо. Докато ръцете й неловко опипваха пода, умът й се опитваше да осъзнае какво се бе случило. Някакво ъгълче от съзнанието й геройски полагаше усилия да запази целостта на ума, но той бе изпълнен с оглушителен статичен шум и объркващо неспокойство. Не помнеше какво бе сторила, нито какво правеше. Тромавите й пръсти събориха манерката, която бе оставила върху земята и съдържанието обля ръката й.

Моментално усети пронизваща болка. Щипеше — осезаемо, солидно и реално. Миранда се вкопчи в разсяклото объркаността усещане. Времето не бе на нейна страна. Споменът вече гаснеше, вече забравяше какво бе успяла да направи за кратко, но знаеше, че го иска отново. Пръстите й се сключиха около манерката и я издигнаха. Съдържанието й се разля, прогаряйки всяко докоснато място, давайки на девойката миг яснота. Това беше. Шансът й да повтори чудото. Допря манерката до устните си.

Глътките светена вода прогориха път до същината й, пронизвайки я отвътре. Покварата потръпна, отдръпвайки се едва осезаемо. Знаеше, че това няма да трае дълго. Вече усещаше как проклятието придобива устойчивост. Как се съпротивлява. Насочи цялото си същество, дирейки нишката, която бе опънала преди, напрягайки малкото останала й воля. Сетне… мрак.

Настъпи покой. Неспокойствието, шумът — всичко изчезна. Тя седна. Движението изискваше само мисъл, нито дори частица усилие. Сякаш подобно нещо като усилие изобщо не съществуваше. Бавно зърна обгръщащите я неща — сякаш не светлината се усилваше, а мракът се отдръпваше.

Пред нея имаше присъствие. Бе Орийч. Някога го смяташе за възрастен свещеник, презирал омразата й към войната. Впоследствие се бе разкрило, че той представлява нещо много повече от това — пратеник на съдбата, който насочва животите на онези, на които е отредена някаква роля. Сега стоеше на едно от малкото места в пещерата, които позволяваха изправяне в цял ръст, очите му закрити от сива превръзка.

— Миранда — каза той, поклащайки леко глава.

— Мър… — поде девойката.

— Мъртва ли си? Не. Но не си и жива — заяви Орийч.

— Защо си тук?

— По-важният въпрос е „Защо ти си тук?“ — отвърна старецът.

— Не разбирам.

— Наистина ли? — попита той, насочвайки невиждащите си очи към Дийкън.

— Трябваше да го спася — каза момичето.

— Не, мила. Не трябваше. Искаше да го сториш.

— Трябваше. Трябваше да сторя правилното. Ако имаше дори и нищожен шанс, трябваше да рискувам. Струваше ли си? Той жив ли е?

— Засега.

— Ами аз?

— В известен смисъл.

— Тогава защо ми се явяваш?

— Ти си нещо чудато, Миранда. Силите се бяха разтревожили значително, когато сразеният мечодържец — Раса, предаде ролята си на теб. В крайна сметка той бе предназначеният Избран, а не ти. Оттогава успя да им станеш любимка. Дори съумя да ги убедиш да се намесят пряко, благославяйки водата. А и това не е първият път, в който постигна нещо подобно. За краткото време, в което бе оръжие на боговете, разсече далеч по-дълбоко от всяко досегашно. Това е показателно за величието, до което людете от този свят могат да се издигнат. Донякъде заслужаваш честта на Белега повече от останалите Избрани. До този момент сърцето и преценката ти бяха сторили много повече за довеждането на останалите по-близо до целта им от всичко, което аз бих могъл да сторя — ала същото сърце отново и отново те бе отвеждало до прага на смъртта. Този път го стори в сражение, в което не трябваше да се впускаш.

— Какво искаш да направя? Да отбягвам опасностите? Да се защитавам на всяка цена? Така ли постъпва един герой? — попита тя.