Джоузеф Лало - Битката при Верил

Слабо посегна към кристала — този на Айви. Повдигна го към огъня, който Миранда предано поддържаше. Променящата се чернота в него бе спряла. Измина една дълга минута, в която двамата се взираха в мъглата. Накрая тя се смали леко.

— Сторено е — изрече Дийкън с дрезгав глас.

— Какво направи? — напрегнато запита девойката. — Трябва да те изцелим.

— Не и по същия начин. За теб е прекалено опасно — каза той. — Има и други възможности. Нейното състояние бе по-напреднало от моето. Все още разполагаме с време.

— Не ме е грижа колко е опасно, няма да те оставя да умреш, търсейки някакъв друг метод, след като вече ни е известен работещ такъв — увери го момичето.

— Не знаем, че работи. Все още й предстои дълга нощ. Ще се нуждае от всяка частица от силата си, за да надвие проклятието.

— Просто ми кажи — настоя Миранда. — Аз ще се оправя с последиците.

— В никакъв случай. Традиционното целение срещу некромансърството е да се противодейства на чернотата му със… — поде той.

— Това е лудост! Защо рискуваш живота си?! — протестира девойката, а очите й се наляха със сълзи.

— … святост — продължи той, повишавайки гласа си, за да не бъде заглушен от нейния. — Светена вода. В някои случаи помазването на раната се е оказвало ефективно.

— Самият ти каза, че нямало лек за Душевна поквара — опита се да спори Миранда.

— Но това не е Душевна поквара. Може да има слабост, която въпросното заклинание да не притежава — отвърна Дийкън.

Миранда размаха ръце:

— И къде ще намерим светена вода?!

— Това е… добър въпрос — отбеляза младежът, сякаш тази мисъл не бе прекосявала все по-изтерзания му ум.

Посегна към тънката книжка, разлиствайки страниците.

— Некромансърство… да… а… благословията от свещеник е мощно средство… но ние не разполагаме със свещеник. А… има определени билки, които забавят процеса.

Миранда безпомощно се огледа. Извади манерката си и насипа вътре малко сняг от входа на пещерата.

— Какво правиш? — поинтересува се Дийкън.

— Аз съм Избрана, нали така? Което означава, че съм дело на божествената воля — отговори девойката, приключвайки със снега и насочвайки част от пламъците около манерката.

Докато снегът се топеше, Миранда мислеше. С времето думите се появиха.

— Сили над нас. Белегът на ръката ми е вашият знак, че съм ваш инструмент в тази битка. Представлявам нашия свят. Защитавам го. Не съм искала тази роля, но сторих всичко по силите си, за да я изпълня, без да желая нищо в замяна. Но сега същите сили, които съм призвана да отблъсна, заплашват да отнемат единствената душа, която се е докоснала до моята. Създание, чийто живот значи за мен повече от моя собствен. Моля ви единствено да ми дадете силата да отмия покварата на нечистите. Моля ви единствено да влеете в тази скромна вода чистотата си, за да може да изцели тази жертва на мрака — изрече тя.

Напрегнала сетива, зачака за някакъв знак — какъвто и да е — че молитвата й е била чута. Създаденият от нея пламък потрепваше, вятърът навън виеше, но нямаше никакъв признак, че нещо се е променило. Пое си дълбоко дъх и му направи знак да открие раната. Посипа няколко капки върху поразената плът.

— Става… по-топло… не… горещо — рече той. Болка плъзна по ръката му.

Потръпна, когато чернотата се отдръпна, отстъпвайки пред червената кръв и розовата плът, които бе заменила. Младежът сподави болезнен вик, когато цялото усещане, отнето му до този момент, се върна едновременно. След няколко мига ръката изглеждаше почти напълно здрава, а цветът на лицето му се бе подобрил.

Миранда си позволи облекчена въздишка, прераснала в радостен смях.

— Предполагам избързах с отчаяното си действие. И открихме нов талант на Избраните! — рече Дийкън с усмивка, когато се окопити от болката.

Усмивката бавно изчезна от лицето му, след като нави ръкава си, за да разкрие, че бледността отново си проправя път. Миранда пак го напръска със светената вода, сетне още веднъж, но вече нямаше ефект, сякаш заклинанието бе придобило някаква устойчивост. Скоро нямаше и следа от опита й да помогне.

— Това е… забележително — отбеляза той с потрепващ глас. Понечи да отбележи откритието си в книгата, но пръстите му не можеха да държат стилуса.

Миранда сграбчи ръката му и я отдалечи от книгата.

— Престани да възхваляваш магията, която те убива! — викна тя.

— Истински шедьовър. Трябва да отбележа ефектите за последващо проучване — отвърна младежът, опитвайки да се освободи.