Джоузеф Лало - Битката при Верил

Мелодията бе жизнерадостна и весела, както и безпогрешна. Пръстите й танцуваха върху струните с майсторско умение, а радостта, която извираше от сърцето й, бе очевидна. Цялата група бе обсипана в златисто сияние, болката, умората и останалите измъчващи ги терзания бяха сметени настрана — от всички, с изключение на Етер, която се противопостави на ефекта. Очите на Айви бяха затворени, съсредоточаваше се върху тънкостите на ставащото все по-сложно изпълнение. Докато тя свиреше, Дийкън дискретно започна да рови из торбата си, изваждайки няколко листа и преглеждайки съдържанието им с леко притеснение. Когато изглеждаше, че Айви е потънала достатъчно в свиренето си и пауза нямаше да настъпи в близките минути, той тихо отдръпна Миранда настрана.

— Не е ли удивително? Тя е феноменална! — прошепна му девойката.

— Да. Забележителна… Слушай, Миранда. Кристалът се споменава в тези записки. Душата на Айви е била държана в кристал в продължение на десетилетия, докато преценят как най-добре да я използват. Била е освободена чрез строшаване на кристала при пренасянето в сегашното й тяло. Притежаваният от Димънт кристал, както и този, трябва да са парчетата от съда, в който са я съхранявали. Изглежда камъкът е все още свързан с душата й — обясни Дийкън в почти недоловим шепот.

— Така изглежда — отвърна Миранда, все още запленена от смайващото изпълнение на Айви. — Кога си прибрал цигулката?

— Това е другото, което ме притеснява… Не съм. Уверен съм, че не съм я прибирал в торбата. Не е имало и възможност да бъде поставена там без мое знание. Не и същата, която тя твърди, че е забравила.

— Но… какво означава това? — объркано запита момичето.

— Не зная — мрачно отговори Дийкън. — И това много ме тревожи.

Евентуалният отговор на Миранда бе прекъснат от епичния финал на мелодията — почти главозамайваща поредица от ноти и акорди. Когато приключи, Айви отвори очи, а върху лицето й грееше триумфална усмивка. Миранда заръкопляска и я обсипа с похвали.

— Къде си се научила да свириш така? — попита тя, прегръщайки приятелката си.

— Просто зная! — отговори Айви. — Дийкън, носиш ли и калъфа?

Искрено се надявам да не го нося , помисли си той, докато бъркаше в торбицата.

— Уви, не.

— Няма значение. И без това не искам да я оставям — отвърна тя, засвирвайки лека мелодия, за да се залисва.

Отмервани от плавните звуци на инструмента, тихо долитащи като фон, часовете минаваха бързо. Краткият ден настъпи и отмина, а от разрушената долина не изникна никакво движение. Дийкън направи няколко магии, за да е абсолютно сигурен, че вече няма опасност. Когато луната издигна бледото си сияние зад облаците, групата пое на път. Заразителната радост на Айви ги бе възстановила в далеч по-голяма степен от цяла нощ сън, така че нямаше нужда от допълнително отлагане. Духът им беше значително приповдигнат. Размахвайки лъка вървешком, Айви весело подръпваше струните с усмивка на уста.

Следваната от тях пътека се виеше в планините, разположена в тесен пролом. Придвижваха се бавно, затруднени от снега и леда. Пътят бе коварен, но приключенците напредваха предпазливо. Етер по необясними причини избра да остане в човешката си форма, подхлъзвайки се и препъвайки се с останалите, наместо да приеме облика на нещо с по-стабилна крачка. Когато проходът се поразшири и изравни, Дийкън се възползва от по-дружелюбния терен, за да почеше раздразнено място на ръката си.

— Какво има? — попита Миранда.

— Нищо, което да си струва тревоженето. В каква посока вървим? — каза той, спускайки отново ръкава си.

— Приблизително на север — отвърна девойката.

— Определена ли е следващата ни цел? — продължи Дийкън.

— Столицата — отговори Лейн, който вървеше няколко крачки пред останалите.

— Столицата. Смяташ ли, че е разумно? — запита Етер. — Не сме в пълен състав. Петият Избран трябва да бъде намерен преди финалния сблъсък, за да не рискуваме да се провалим.

— Не ме е грижа какво е отредила съдбата. Намерението ми не е да изпълня отредената ми орис, а да открия и убия създанията, отговорни за проточването на тази бран. Когато са мъртви, структурата на северната армия ще се срине. Войната ще свърши. Ще мога да намеря място за Айви и да се върна към предишната си кауза.

— Ами ако тези няколко убийства не се окажат достатъчни, за да сложат край на войната? — поинтересува се метаморфът.

— Тогава ще продължа да режа нишките й.

Думите му се отличаваха с категоричност, която говореше, че евентуални последващи въпроси биха останали не отговорени. Приключенците продължиха с цялата налична бързина, докато накрая неспирният вятър, веещ в лицата им, не се усили болезнено. Повдиганите от него лед и сняг бяха примесени с пресни снежинки. Дълго канила се снежна буря връхлетя отгоре им без предупреждение, принуждавайки ги да подирят завет в тясна пещера с неравен под, разположена високо в един доста стръмен склон. А вън вятърът продължаваше да вие с нарастваща сила. Докато се намираха навън, Айви внимателно бе държала цигулката загърната, а сега се опитваше да свири, но скоро стихията зарева с такава мощ, че заглушаваше и най-силните й ноти.