Джоузеф Лало - Битката при Верил

Температурата в пещерата — и без това вцепеняващо ниска, продължи да спада. Миранда трепереше, създавайки заклинание след заклинание, за да запази чувствителността в крайниците си. Дийкън омагьоса и нейното наметало по подобие на своето, но това не отстрани студа изцяло. Времето минаваше, а бурята все се усилваше. Входът на пещерата започна да се изпълва с навят сняг, което наложи Етер и Лейн да го разчистват на всеки няколко минути, за да не бъдат затрупани.

Течаха часове. Вятърът и снегът не утихваха. Скоро към студа се присъедини друга, не по-малко сериозна тревога — гладът. Вчера само го бяха позалъгали, а оттогава бе минал цял ден. Не след дълго съзнанието на Миранда започна да се връща към онзи отвратителен ден, когато, изгладняла и изгубена, умираща от студ насред нищото, бе намерила меча. Денят, поставил началото на всичко.

Айви подръпваше струните на цигулката си. Звукът биваше подавен от вятъра, но музикантката изглеждаше все по-объркана.

— Не мога… Не мога да… — викна тя, опитвайки нещо, което очевидно не можеше да довърши.

— Какво има? — отговори Миранда, примъквайки се по-близо до нея и крещейки, за да бъде чута.

— Непрекъснато правя грешки. Не зная защо.

— Заради студа е, Айви, вкочанява ръцете ти — отговори девойката, притискайки въпросните между своите. — Студена си като мъртвец, Айви!

— Не. Не съм. Не ми е студено — отвърна тя, оставяйки цигулката, за да хване на свой ред Мирандините ръце. — Ти… също не си студена. Не си и топла. Всъщност почти не те усещам.

— Ръцете ти са изгубили чувствителността си. Трябва да се стоплиш! — каза Миранда, вземайки жезъла си и призовавайки пламък. — Не зная колко дълго ще мога да го задържа, така че всички да се съберат!

Айви стори заръчаното, последвана от Дийкън. Той прибави малко от своето съзнание към пламъка, за да облекчи Миранда. Не помогна особено. Но топлината бе истинска благодат. За пръв път от усилването на вятъра, девойката спря да трепери.

— Наистина не усещам топлината. Или студа — каза Айви, протегнала ръце толкова близо до пламъците, че заплашваше да ги подпали. — Чувствам предимно глад.

— Зная, че те измъчва, но точно сега трябва да се притесняваме главно за студа. Позволи на огъня да те стопли — рече Миранда.

Тежкият й живот я бе превърнал в експерт по определянето на приоритетите.

Мина още време, а състоянието на Айви започна да се влошава. Дъхът на останалите изпълваше пещерата с големи облаци мъгла, а нейният бе слаб. Изглеждаше отнесена, главата й клюмваше и пак се изправяше рязко, сякаш всеки миг щеше да се строполи.

— Айви, фокусирай се. Защо не посвириш още малко? — предложи Миранда, докато се приближаваше.

Айви взе цигулката, но едва не я изпусна в огъня, когато пръстите й отказаха да се затворят. Миранда насочи ума си към целение. Усетеното бе далеч по-лошо от подозираното. Айви гаснеше. Сърцето й бе слабо. Дишането й едва се долавяше. Дори душата й бе само проблясващ въглен в сравнение с това, което трябваше да бъде.

— Какво не е наред? — настоя да узнае Лейн. Очите му бяха напрегнати, а за пръв път в гласа му се долавяше страх.

— Не зная. Прекалено е слаба. Не мога да го обясня — каза девойката. — Трябва да направим нещо, за да й върнем силата.

— Храна ще свърши ли работа? — почти с молба запита асасинът.

— Може, но не съм сигурна дали ще бъде достатъчно.

Дийкън потърка очи и протегна кристала си, чието сияние проблесна, когато младежът също се зае да поставя диагноза. Лейн отърча сред ужасяващата буря. Етер го проследи с поглед, стрелвайки останалите с очи, преди да се втурне подире му.

— Накарай я да говори — рече Дийкън, поклащайки глава, преди да продължи с издирването на източника на слабостта.

— Айви. Айви, чуй ме. Искам да си припомниш — каза Миранда.

— Не… никакво припомняне — почти простена тя, гласът й почти недоловим сред вятъра.

— Не лошите моменти. Приятните. Времето след като те намерихме. Моля те, просто кажи нещо. Каквото си припомниш — подканяше я девойката.

— Помня, когато всичко падна — отвърна Айви.

— Добре, добре, какво друго?

— Неща. Нещата винаги падат. Долината. Градът. Фортът. Всички фортове. Където и да ида, нещата пропадат.

— Да, какво друго? — каза момичето.

— Конете никога не се задържат… припасите също… винаги трябва да продължим пеш, с небето над главите си, дирейки храна — промърмори Айви. — Миранда… умирам ли?

— Не! Не, Айви, не умираш! — настойчиво изрече запитаната.