Джоузеф Лало - Битката при Верил

— Всичко е наред… Докато ти си тук… нямам нищо против… благодаря ти… съжалявам, че не можах… — завалено промълви тя, преди да изпадне в безсъзнание.

— Айви?! Айви! — викна Миранда, разтърсвайки я.

— Остави я да почива. Зная какво й е — каза Дийкън, отдръпвайки се.

— Какво? Как да й помогнем? — отчаяно запита девойката.

— Бе наранена от немъртвите. Ти затвори раните, помниш ли? — отвърна той, докато преравяше торбицата си.

— Да не искаш да кажеш, че е заразена? Прокълната? — думите се задавиха в гърлото на Миранда.

Дийкън извади Айвиния кристал. Капчицата чернота се бе увеличила в гъста, мрачна мъгла, която бавно, но неизменно растеше.

— Това е проклятието. Вкопчило се е в душата й. Все още има време, но не е много.

— Защо не съм го доловила? — попита Миранда.

— Това е зараза на душата, не на тялото.

— Какво ще правим?

Дийкън бръкна в торбата си и извади тънка книга с кожена подвързия — различна от онази, в която постоянно си водеше бележки. Докато разгръщаше страниците, проблясваха съвсем различни почерци и илюстрации, сякаш разлистваше огромни томове, без да се доближи до края. Когато откри диреното, извади и другата си книга, вписвайки няколко трескави бележки върху свободна страница. Същевременно си мърмореше нещо, понякога затваряйки очи и накланяйки глава назад, преди да се заеме с ново търсене.

— Няма една-единствена магия, която да е сходна. Душевната поквара… е близка. Както и Съживяване.

— Тоест? — попита Миранда, напрегнато поглеждайки към едва дишащата Айви.

— Ентуелците, практикуващи черна магия и некромансърство, не споменават за такова заклинание. По-скоро изглежда като смесица от двете, които споменах, като към тях е прибавено и още нещо. Душевната поквара е магия, която се храни със силата на душата, докато целта не остане необратимо слаба. Съживяването предоставя възможността за движение на бездушната обвивка, но изисква външна воля, която да я направлява. Това проклятие е майсторско съчетание на двете заклинания. Извлича силата от душата на жертвата, сетне използва извлечената енергия, за да поддържа съживяването. Нещо, което никога не съм виждал преди, му позволява да се разпространява, когато попадне в тялото на нов гостоприемник. Дело на тъмен гений.

— Има ли лек? — настоя девойката.

— Единственият начин за изцеляване на съживяването е да се разруши контролиращата воля, източникът на силата. Но тъй като в случая това е собствената й душа, трябва да действаме преди да се е съживила напълно. Което изисква да изцелим Душевната поквара, а тя е… ами, черна магия. Проектирана е с идеята да бъде необратима — начин да се убие магьосник, който иначе би бил в състояние да се самовъзкреси.

— Значи казваш, че няма начин да я спасим? — мрачно попита момичето.

— Заклинанието трябва да бъде променено — изрече Дийкън, получил някакво прояснение.

— Как бихме могли да променим заклинание, което вече е направено?

— Ти не би могла, но аз може и да успея. Няма време за губене — ако съществува някакъв шанс, трябва да бъде сторено сега — заяви той, захвърляйки книгите настрана.

Отиде до Айви, повдигна я да седне и опря гърба й на ледената стена. Главата й се килна немощно. Дийкън постави едната си ръка върху челото й, а с другата я хвана за рамото. Очите му се впериха в нейните, а те потрепваха съвсем леко, разкривайки размътените от състоянието зеници. Чертите на Дийкън се подредиха в непогрешимата напрегната концентрация, съпровождаща най-изтощаващите магии, този път примесена с почти маниакално отчаяние.

— Тя… — замъчи се да изрече младежът — може… ще се… влоши. И то бързо. Аз също.

— Защо? И защо и ти? — запита Миранда, внезапно изпитвайки страх и за двамата.

Част от въпроса се изясни и без отговаряне. Ръкавът на вдигнатата му ръка се бе отдръпнал назад, разкривайки белег, получен в битката с немъртвите. Дребна драскотина, но не бе останала такава. Кожата му, и без това смъртнобледа заради студа и глада, бе побледняла дори повече около нараняването. Бледността бе съпроводена с черни ивици, които вече се разпростираха около раната.

— Кога са те ранили? — ахна тя.

— Не мисли за… мен — изрече той, фокусът обвхащащ буквално цялото му съзнание. — Когато приключа… Дръж я на топло. Поддържай огъня… колкото се може по-дълго. Ще бъде слаба, но… ако оцелее няколко часа… проклятието ще си е отишло.

Чернотата, която създаваше впечатлението за смърт, сега започваше да се проявява и върху Айви. Белоснежната козина започна да почернява по местата, където бе най-рядка — около очите, възглавничките на пръстите, ушите. Ноктите й се нацепиха, оставяйки жълтеникави, назъбени парчета. Гледката бе отвратителна — вкочанясването на смъртта обливаше приятелката й и любимия й за минути. Бавно, Дийкън отдръпна треперещата си ръка. Пръстите му бяха бели като кост, лицето му беше изпито.