Джоузеф Лало - Битката при Верил

— Престани, Дийкън! Това е лудост! Просто ми кажи какво направи с Айви и ми позволи да го приложа и върху теб! — изкрещя момичето.

— Миранда, чуй ме. Не мога да ти позволя да поемеш такъв риск — рече Дийкън, внезапно олюлявайки се дотолкова, че да загуби равновесие.

— Не мога да те изгубя! — изрече тя през сълзи. — Аз съм причината да си тук. Ако умреш, ще е по моя вина!

— Не, Миранда. Единствено заради теб съм живял. Къде бях, преди да те срещна? Дребно, незнайно ъгълче на света. Учех заради самото знание. Усъвършенствах заклинания, които никога… нямаше да бъдат използвани. Тогава се появи ти. Имах честта да помагам в обучението ти… магии, които щяха да бъдат използвани за най-въздигнатата цел. Станах първото същество в историята на този свят, използвало заклинание за транспортация. Срещнах Избраните. Децата на легендата. И ти помогнах.

Ти ми даде място сред историята, Миранда. Даде ми… безсмъртие. Кой… кой… би могъл да се надява… за нещо… повече — мъчително изрече Дийкън, тъй като дишането му ставаше по-трудно.

Ръката, с която се подпираше, се подхлъзна и той за малко не падна на земята, но Миранда го улови.

— Не! Дийкън, не се отказвай! Не се предавай! — викна тя.

Умът й трескаво диреше причината защо той не искаше да сподели знанието как да спаси собствения си живот. Как би могла да го принуди да й каже? Хвърли отчаян поглед към Айви. Отговорът и на двата въпроса я връхлетя изведнъж. Стисна здраво ръката му.

— Какво правиш? — немощно попита Дийкън.

Без да каже дума, тя прокара назъбените му нокти по ръката си, отваряйки дълбока рана.

— Не. Не! — викна той, разтворил широко очи.

— Сега вече нямаш избор — каза тя. — Затова казваше, че е прекалено опасно. Целителят също трябва да е прокълнат.

Устата му понечи да оформи някакви думи, замъгленият му ум бе погълнат от отчаяние. Мъчително събра последните остатъци от съзнанието си.

— Слушай. Казвам ти това, което ще изрека, за да спасиш себе си , а не мен. Трябва да поемеш контрол върху заклинанието. Докато гризе духа ти, контролът… върху волята ти… става все по-малък… с течение на времето. Това време е… ключът. Трябва да подхраниш покварата. Насочи колкото се може повече от волята си… колкото се може по-бързо. Проклятието… ще се увеличи… като плевел… но ще получава все повече и повече от волята ти… докато накрая ще настъпи момент… кратък момент, в който волята на заклинанието ще е повече твоя, отколкото негова… Тогава… тогава е моментът, в който трябва да нанесеш удар… Насочи глада на покварата към самата нея. Ако успееш… покварата ще започне да се самоизяжда… Разбираш… ли? — рече той, непохватно ровейки из торбата.

— Да — отвърна девойката.

— Добре — отговори Дийкън, изваждайки оръжието, с което се бе сражавал с немъртвите.

Знаеше, че няма начин да я разубеди. Бе прекалено привързана към него, за да може да прецени кое е за доброто на света. Имаше само един начин да се убеди, че тя ще вземе правилното решение. Да го направи единственото решение. С цялата сила, която можа да вложи, Дийкън опита да забие едно от закривените остриета в сърцето си.

Миранда улови ръката му и отскубна оръжието, хвърляйки го настрана и избутвайки торбата.

— Трябва… да се… спасиш — замоли я той, преди волята му да го изостави.

Девойката бързо го намести в позицията, в която Дийкън бе оставил Айви, докосвайки слепоочията му, дирейки духа му. Съзряното с ума й бе дори по-ужасяващо от физическото му състояние. Душата му, преди брилянтна и чиста, сега бе съсухрена и извратена. Отчаяно потърси покварата, която бе пропуснала да види у Айви, но не намираше нищо. Докато търсеше, усети едва доловимо чуждо присъствие да се храни от собствената й сърцевина. Не бе чувствала нищо подобно, но веднага разбра, че това е търсеното.

Отново насочи вниманието си към Дийкън, оглеждайки се за същия чужд глад. След като вече го бе почувствала, беше невъзможно да го пропусне. Покварата се бе увила като жилав плевел около душата му, изсмуквайки и малкото останала му сила.

Девойката насочи волята си към нея и усети как развалата жадно започва да я поглъща. Отровното й влияние се усили, вкопчвайки се все по-алчно около сърцевината му. Покварата в собствената й душа също се присъедини към пиршеството, протягайки и пристягайки нови ластари. Бързината, с която силата й биваше отнемана, бе вцепеняваща. Усещаше как губи част от себе си, потъваща и сякаш разтваряща се в разпростиращата се инфекция. Миранда извика ума си, предизвиквайки сходна реакция и в покварата. Нуждаеше се от още.