Джоузеф Лало - Битката при Верил

— Продължи да правиш същото, което и досега. Нека сърцето ти те напътства, но подхранвай насоките му със знанието, че героят невинаги върши правилното. Героят трябва да върши онова, което трябва да бъде сторено. Знай, че не всеки може да бъде спасен.

Последните му думи придобиха ехо, съпроводило завръщането на чернотата. Известно време нямаше нищо — само чернота и тишина. Постепенно воят на вятъра си проправи път до слуха й. Бързо го последва вледеняването на водата, която бе разляла по себе си. Очите й се отвориха, макар разликата да не бе особено голяма — нямаше никаква светлина. Протегна ръка в опит да намери жезъла си, но бързо й се изясни, че не разполагаше нито със силата, нито с волята да създаде заклинанието, дори и да го намери.

Остана да лежи в мрака, бавно възвръщайки си осезанията. Пронизващият студ. Глозгащият глад. Сковаващото изтощение. И преди бе уморена, но някакъв аспект от напрягането почти я бе лишил от енергията да диша. Можеше единствено да стои неподвижно, да слуша и да мисли. Мислеше за слабостта, която усещаше. Относно факта, че последната не отслабваше. Мислеше за лека. Дийкън не бе сигурен дали Айви ще оцелее до сутринта. Малтропът бе далеч по-здрав от двамата. Ако тя не оцелее, значи и за тях нямаше надежда. Мислеше за думите на Орийч. Предупреждение. Ако се изправи пред избора между победата и живота на човек, за когото милееше… би ли могла да го пожертва?

Съмнението измъчваше ума й в далеч по-дълъг период, отколкото можеше да осмисли. Беснеещият вън вятър бавно утихна — вероятно след минути, вероятно след часове. Последвалият покой бе далеч по-нетърпим. Бавните удари на сърцето изпълваха ушите й. Очите й се преместиха. Слабата сива светлина на отразеното слънце хвърляше дълги сенки по каменния таван. Утро. Внезапно долетя звук.

Сърцето на Миранда подскочи. Около нея отекваше слаба кашлица.

— М-Миранда? — разнесе се грубият глас на Айви.

Младата магьосница се опита да отговори, но не разполагаше със силата. Долови звука от тромаво движение, усилил се към нея. Накрая две розови очи се вторачиха в нейните.

— Миранда? Добре ли си? — попита Айви с изнурено притеснение.

Лицето й бе изпито, изтощено, но живо. Маската на смъртта си бе отишла. Бе взела много, но си бе отишла. Очите й изразяваха сърцераздирателна смеска от страх и настойчивост.

— Кажи нещо, моля те. Нещо… нещо случило ли се е? Аз ли сторих това? — замоли се тя, капейки сълзи върху лицето на девойката.

С огромно усилие, Миранда извърна глава. Светлината на тесния пещерен отвор падаше върху счупения й жезъл, лежащ извън досега й. Впери поглед връз него и издиша насечено.

— Тояжката? Искаш си тояжката? — запита Айви, провлачвайки се до падналия жезъл.

Постави го в ръката на Миранда и затвори пръстите й около дръжката. Шепот бистрота пробяга през ума на девойката. Замъчи се да вложи немощния си дъх в слово.

— Дийкън — прегракнало изрече Миранда.

— Дийкън — повтори Айви, пролазвайки до младежа. — Диша.

Момичето пое нов дъх и го изпусна под формата на въздишка.

Искаше да се изправи, да постави ръка върху рамото на Айви и да я успокои. Наместо това успя единствено да постигне слаба усмивка и чувство на безбрежно облекчение.

Айви седеше нервно и объркано, гледайки как спътницата й бавно се възстановява. Замисли се за времето, в което се трансформираше. Това не бе започнало по същия начин. Бяха отсъствали ускореното сърцебиене и ослепяващата светлина, които обикновено бяха последното нещо, което помнеше. Точно обратното… но резултатът бе същият. Заобиколена от хората, към които беше привързана, единствените, които се грижеха за нея, слаби и изтощени. Дали отново не бе сторила нещо отвратително? Мисълта я раздираше. Разнеслите се стъпки в снега, придружени от позната миризма, бяха добре дошли.

— Миранда! Лейн е тук! Той ще се погрижи за нас! Не се притеснявай! — каза тя, усмивка борейки се да изникне върху насълзеното й лице.

Докато асасинът разчистваше входа, за да може да влезе, Айви замаяно се изправи на крака, за да го посрещне.

Очакваше го притеснителна гледка. Миранда лежеше по гръб, премигвайки изморено. Дийкън се бе отпуснал на стената, затворил очи. Лейн остави улова — две планински кози, но Айви не им обърна внимание, подминавайки ги, за да го хване за ръката.

— Трябва да им помогнеш! Не зная какво съм направила, но те не са добре! — викна тя.

— Спокойно. Добре ли си? — запита Лейн паникьосаното създание.