Джоузеф Лало - Битката при Верил

За момент Етер замълча.

— Човеко — продължи тя.

— Какво? — отегчено попита момичето.

— Не ти, човекът, който изглежда осъзнава превъзходството ми и се отнася към мен с подобаващата почит — отбеляза метаморфът.

— Да? — рече Дийкън. Вълнението от директното обръщане на Избраната към него погълна хапливостта на думите.

— Наклади огън — голям и не се бави! — нареди тя.

— Ще се постарая — отвърна младежът, скачайки на крака и оглеждайки леда, снега и камъните около тях, дирейки някакви подпалки.

След като не откри нищо подходящо, зарови из торбицата си и извади една от Димънтовите стъкленици. Отвори я, взе един от съдържащите се вътре жълъди и го зарови в земята. Протегна кристала си над него и дръвчето моментално започна да никне. След няколко минути дървото бе почти готово.

— Ако паметта не ме лъже, на мен ми отне повече от час да сторя същото, а ти каза, че било забележително — каза Миранда, на която се бе наложило да приложи същото заклинание като част от обучението си.

— Като за първи опит беше повече от забележително. Просто съм се упражнявал много. Готово! Това ще предостави достатъчно гориво, както и ще е по-лесно, отколкото ако бях поддържал пламъците лично.

Няколко клона бяха отчупени и пламнаха далеч по-бързо от характерното за подобна дървесина, несъмнено с помощта на някоя мълчалива магия. Вече разполагаха с огън, който да ги грее, и сред който Етер да се настани. Тя бързо пристъпи сред пламъците. Дийкън откъсна нов жълъд, който да постави в стъкленицата. Докато останалите се настаняваха около огнището, Лейн се завърна, понесъл скромния си улов от склона. Етер излезе от пламъците с отегчена въздишка, за да позволи приготвянето на месото, наместо самата тя да бъде използвана за целта.

Айви и Лейн изядоха полагащия им се дял суров. Човеците бързо се справиха с дажбите, които далеч не им се сториха достатъчни. Сетне Миранда побърза да се върне на пост на ръба на долината. Дийкън седна до нея и също впери очи, дирейки движение в мрака под тях. В продължение на няколко минути Айви се промъкваше все по-близо, докато накрая се настани край тях, макар и усърдно извърнала очи от стръмния склон, който наблюдаваха двамата.

— Колко дълго ще останем тук? — попита тя.

— До сутринта — отвърна момичето.

— Ух. Тук не ми харесва.

— Нали се покатери. Тогава не се страхуваше — изтъкна Миранда.

— Катеренето е различно. Не е нужно да гледаш надолу — рече тя. — Но това не е единствената причина, поради която тук не ми харесва. Няма какво да се прави.

— Съветвам те да поспиш — каза девойката. — Все още ни предстои дълъг път.

— Никак не съм уморена. Никак… Трябва ми нещо, с което да си запълвам времето — рече Айви, която наистина не се свърташе на едно място.

— Бих могъл отново да ти дам книгата си, ако ти се рисува — предложи Дийкън.

— Не. Не съм в настроение за това. Миранда, косата ти е същински хаос. Може ли да я сплета?

— Защо не — изкикоти се момичето.

Айви изквича възторжено и внимателно се настани зад Миранда, вперила очи в косата й, за да не би по случайност да зърне зейналата пропаст.

— Дийкън? — каза женският малтроп, докато се залавяше за работа.

— Да?

— Наистина харесваш Миранда, нали?

— Обичам я с цялото си сърце и душа — отвърна той.

— Еха — рече Айви. — Как… как разбра?

— Предполагам, че ако го бях допуснал в съзнанието си, щях да го осъзная още в мига, в който я срещнах, но в действителност не разбрах, докато… докато не се върнах при нея.

— Ами ти, Миранда, ти също ли го обичаш?

— Разбира се — отвърна девойката.

— И как разбра? — попита Айви.

— Осъзнах, когато мислите ми започнаха често да се насочват към него, след като го оставих. На какво се дължи този интерес? — запита Миранда.

— Не зная. Хубаво е да знам… да знам, че подобно нещо съществува — каза тя, дирейки думи да изрази нещо трудно за изразяване. — Не си спомням много. Всичките ми спомени са все лоши. Докато срещнах вас… Радвам се, че все още има и красиви неща, дори и да не зная за тях.

Приключи със сплитането на Мирандината коса.

— Много е красиво, Айви — похвали я девойката, възхищавайки се на сложната прическа.

— Благодаря. Не помня да са ме учили на това — каза Айви, тръсвайки глава при завръщането на отвратителното усещане за несигурност. — Трябва ми някакво друго занимание. Не бива да стоя без работа. Тогава се чувствам неприятно.

— Убеден съм, че ще намеря нещо, което да те заинтересува — каза Дийкън, придърпвайки торбицата си напред.