Джоузеф Лало - Битката при Верил

Миранда се отпусна на едно коляно. Дийкън зае сходна поза. Девойката допря върха на счупения си жезъл върху ледената твърд точно до ръба на каменната платформа. Магьосникът опря длан до същото място. И двамата се съсредоточиха дълбоко. Бавно от мястото на допира им се разнесе тих, но доловим ритъм. Първоначално бе нестабилен, но с течение на времето се усили и стабилизира. Постепенно преля в тътен, а сетне и в рев. От сградите започнаха да се сипят тухли. Дупката в покрива се разшири.

Двамата магьосника се съсредоточаваха върху заклинанието, усилвайки го до предела на силите си. Цепнатини раздираха земята. Цели парчета от дъното на долината паднаха, повличайки със себе си купчини сразени ратници. Трусът продължаваше да се усилва. Лед, сняг и камъни се плъзваха по склоновете. Една след друга основите под криптите поддаваха и постройките потъваха в земята. Накрая цялото дъно на долината остана без опора. Покривите на безбрежните тунели се срутиха едновременно.

Когато самата земя под тях започна да се рони, Етер се стрелна и грабна двамата чародеи, издигайки ги във въздуха. Остави ги до Лейн и Айви и кацна на свой ред, бързо приемайки човешката си форма. Всички очи, с изключение на Айвините, гледаха как прорязаната от проходи долина се самопоглъща сред суматоха от камъни и сняг. Неспирното срутване продължи в течение на минути, докато нови и нови невидими кухини се срутваха.

Накрая оглушителният бобот утихна и се възцари тишина.

— Готово ли е? — попита Айви, надничайки, като тутакси съжали за стореното.

Сега долината бе много по-стръмна — урва, обгърната от назъбени скали.

— Бих искала да останем, докато не се убедим — заяви Миранда.

— Но… нали разрушихте цялата долина! — протестира Айви, на която никак не се нравеше идеята да прекара още време край тези главозамайващи височини.

— Ако има шанс, дори едно на милион, някое от тези създания да си проправи път до повърхността, искам да съм тук, за да го спра — отговори девойката.

— От доста време не сме спирали за сносна почивка, нито за сносна храна — додаде Дийкън, макар че малцина се нуждаеха да им се напомня това.

— Колко нетипично за теб да подкрепиш предложението на Миранда — отбеляза Етер. Далеч по-експресивната й форма позволяваше подсилването на думите с поглед на снизхождение, който бе невъзможен за грифона. — Ами ако онова огромно създание се върне, докато стоим беззащитни връз тази планина?

— Доста се съмнявам, че ще имаме по-голям успех, ако ни свари да вървим по някоя от пътеките долу — отвърна Миранда.

След няколко нелишени от спор мига бе решено. Приключенците се преместиха в по-притаено кътче на долината, а Лейн се отправи да потърси някакъв улов из ветровитите склонове.

— Чакайте, нали имахме две торби с храна! — провикна се Айви, намираща се на известно разстояние от ръба на долината, където се бяха настанили останалите.

— Да… Бих предположил, че се намират под слой отломки и човешки останки, заедно с конете, освен ако животните не са успели да се измъкнат от тунела, преди да е затрупан.

— О! — отвърна тя, примъквайки се предпазливо, сякаш ръбът щеше да полети надолу, ако тя направи по-рязко движение. — Не може ли Етер да вземе още?

— Ха! Самото осигуряване на провизиите бе глупост. Не виждам смисъл да ви помагам по такъв начин, ако се отнасяте към донесеното от мен с такава безотговорност — презрително изрече метаморфът.

Айви се озъби в отговор, преди да се обърне и да заяви:

— Забелязахте ли? Не се промених! Нито веднъж!

В гласа й се долавяше гордост, която бе озарила и лицето й. Бе заслужена. За съвсем кратко време бе преминала от незнанието, че е едно и също с агресивните си трансформации, до умението да ги отлага съзнателно и дори да ги потиска.

Миранда понечи да я похвали, но бе изпреварена от Етер.

— Да. Забелязах. Постигнала си огромен напредък в изличаването на единственото нещо, което те правеше поне малко полезна на бойното поле — рече тя, моментално заличавайки радостното изражение от муцуната на Айви.

— Етер, моля те — намръщи се Миранда.

— Не, всичко е наред. Остави я да си говори. Тя просто завижда! — изрече малтропът с фактуален тон. — Защото ставам все по-добра, а тя продължава да прави същите глупави грешки.

— Нямаш си и идея какво… — поде Етер, ала беше прекъсната.

— Достатъчно. Всички сме уморени. Спестете си нападките, докато се възстановим от сражението — рече девойката.