Джоузеф Лало - Битката при Верил

Върху нея, сияейки ярко с неестествена светлина… стоеше Белегът. Същият белег, който всеки от Избраните носеше. Бившият генерал проплака в агония, предизвикана от разпростирането на тъй дълго отлаганото наказание.

Умовете на войниците се изпълваха с объркване и страх, а Епидим се приближи към нея. Дългите му, тънки пръсти се сключиха с нечовешка сила около гърлото й и я издигнаха.

— Толкова целенасочена, толкова целеотдадена, успя да се самоубедиш, че той не е там. Че белегът, който носиш по рождение, не означава нищо… че е безсмислен. Знаех, че ще го сториш. Знаех, че в мига, в който го скрихме под лентата, си престанала да мислиш за него, впускайки се в злорадо преследване на истинските си спътници. Изкопавайки гроба на предателството си все по-дълбоко, докато лентата ни не остана единственото нещо, което те пазеше от божественото възмездие. Какво е усещането? — попита Епидим.

Тригора се бореше, почти изцяло погълната от душевния огън.

— Ще си платиш за това, Епидим. Кълна се в самите богове, че ще си платиш, дори ако трябва със зъби и нокти да пропълзя обратно от ада! — изрева Телоран в глас, от болка и омраза скривен в раздиращ писък.

— Ще ти се наложи — заяви Епидим, хвърляйки пламтящата й снага в долината.

След като съсредоточено проследи с поглед как тялото й се стрелва като комета към камъните, за да бъде насечено от назъбеното дъно, Епидим остана доволен. Обърна се да се наслади на ужасения израз по лицата на ратниците, преди да им заповяда да възобновят задачите си. Героите бяха повдигнати и пренесени през портала. Дезмър също докуца, хвърляйки дълъг, замислен поглед към долината, преди да пристъпи на свой ред през кръга.

Дълго време имаше само мрак. Когато слабата светлина на лампата придоби очертания, сиянието открои неща, далеч по-лоши от тъмното. Дийкън разтърси глава. Седеше на стол, а ръцете му бяха завързани зад гърба. Стаята бе малка. Движението на главата му накара околния свят да се завърти, а цицината от удара на Дезмър болезнено запулсира. Съдържанието на помещението се изчерпваше с маса, върху която се намираха гореспоменатата лампа и торбата му, опразнена отчасти. Съдържанието й бе струпано на голяма купчина, също върху плота. Стените бяха от камък, а вратата от масивно желязо, пазена от двама пазачи, застанали отвън. Близници. Чудовищните им лица бяха оставени непокрити. Размърдването му накара един от тях да изчезне в тъмния коридор.

Младият магьосник напрегна сили. Около врата му бе заключен нашийник като този, който бе видял върху Миранда по времето, когато използва далекозрението, за да я търси. Краткият болезнен — и неуспешен — опит за заклинание потвърди, че действително предназначението му бе същото. Всяка употреба на магия щеше да донесе отвратителна болка. Поне вече знаеше, че се е възстановил достатъчно, за да може отново да заклинава. Дори и ако в настоящия момент от уменията му нямаше полза, завръщането им представляваше облекчение. Докато обмисляше следващата стъпка, на прага изникна фигура. Видът й съвпадаше с описания от Миранда като генерал Димънт. Две от странните живи оръжия висяха на гърба му. Физиономията му изразяваше уморена незаинтересованост.

— Име — изрече той.

— Дийкън — отговори магьосникът.

— Няколко думи, Дийкън. Първо, искам да бъде съвършено ясно, че за разлика от Избраните, с които си се забъркал, нямаме мотивация да те държим жив. Второ, ако си се надявал да се измъкнеш от нашийника по същия начин, като другия човек, недей. Учим се от грешките си. Бяха вложени подобрения. Накрая, това не е разпит, нито аз съм Епидим. Не смятам това за противопоставяне на воли, игра или каквото и да е друго. Разполагам с много малко търпение. Ако не получа бързо търсените от мен отговори, ти умираш, а аз ги търся другаде. Разбрахме ли се?

— Със сигурност — отвърна Дийкън.

— Великолепно. За начало би ли обяснил как цялото съдържание на кабинета ми се е озовало в торбата ти? — запита генералът с раздразнение.

— Когато пристигнах да помогна на Миранда, тя се намираше точно пред… — поде магьосникът.

— Не, не. Не защо. Как? По какъв начин толкова много неща са се побрали в такова малко място? — поправи генералът.

— Торбата е омагьосана да притежава непропорционална вътрешна част.

— Това е сред възможностите ти? — запита Димънт, заинтригуван.

— С нужното време.

— А тази книга информация ли съдържа? — продължи генералът, вдигайки една от двете книги, намирали се в торбата.