Джоузеф Лало - Битката при Верил

— А последната възможност?

— Достатъчно е да кажа, че изборът й зависи от мен, а не от теб — заплашително изрече генералът. — Тъй като бе уведомена как да сътрудничиш, ще ти дам и шанс да го сториш. Съветвам те да се възползваш от него.

Той се обърна и се отдалечи, оставяйки я отново потопена в мрак. Малко по-късно й бяха донесени храна и вода. Същата рядка помия, която й бяха давали и при последното пленяване. Миранда заобмисля да се откаже от храната, оставяйки се да угасне от глад, вместо да им предостави силата, която искаха. Изглежда нямаше изход. Дори и да успееше наведнъж да използва насъбраната енергия, множеството кристали щяха да погълнат ефекта.

Измъчваше се от отчаяние, когато някой се приближи. Този път нямаше светлина, присъствието бе оповестено единствено от звука на ботуши. Нещо изтрака на пода край решетките, последвано от проскърцване. От мрака бавно изникна синьо сияние, припламнало в сърцевината на кристал, до този момент останал скрит. Бе прикрепен към острието на алебарда, а светлината му открои фигурата на баща й, настанил се в поставен пред клетката й стол. След като видя измъчения й поглед, той отново изгаси светлината.

— Срещаме се отново, мила.

— Защо си дошъл? Възнамеряваш пак да опиташ да проникнеш в ума ми? — немощно запита Миранда.

— Изкусително, но не. Къде е предизвикателството? Пък и все още се занимавам с бащиния ти ум. Доста време го използвахме. Повечето от близниците се сражават с движения, извлечени от главата му. Но едва доскоро случилото се в живота му не представляваше интерес. Баща ти е доста благороден човек. Знаеше ли, че… — поде Епидим.

— Спри! — изкрещя Миранда. — Затова ли си дошъл тук, да ме измъчваш?

— Отчасти. Всъщност, нещата през последните няколко дни станаха болезнено отегчителни. След като всички Избрани са или мъртви, или пленени, а краят вече се вижда, бивам тормозен от скука. Винаги си ми била най-интересна, така че реших докато подготвят следващата ми цел за разпит, да поговоря с теб. Вероятно ще представлява интерес да узнаеш, че Лейн за малко да избяга цели три пъти.

Миранда мълчеше.

— Но смятам, че открихме начин да го държим мирен — отбеляза Епидим.

— Знаеш ли… Ако краят ми действително е дошъл, има поне едно хубаво нещо — заяви Миранда. — Никога няма да получиш шанса отново да се докоснеш до ума ми. Отблъснах те веднъж, а ти никога няма да имаш възможността да се докажеш. Ще трябва да живееш с поражението.

— Ето, виждаш ли? Удивително. Мотивацията зад подобно твърдение представлява великолепен пъзел. Дали е било изречено от чиста злоба? Опитваш се да ме подтикнеш да опитам или може би да те освободя? — отвърна Епидим. — Не че има значение, разбира се. Искрено се съмнявам, че пътят ти свършва тук. Ти си умна. Затова те харесвам. Момчето ти, от друга страна…

— Не замесвай Дийкън в това! Той не е Избран!

— Знаех си, че той ще те накара да клъвнеш. Димънт иска да се поровя в главата му. Старият звераджия изглежда е на мнение, че вътре ще открием известни трикове, които ще са ни от полза. Предполагам трябва да се заема с това. Той също би могъл да се окаже интересен. Изглежда двамата сте се привързали един към друг, не е ли така? — разсъждаваше на глас генералът.

— Защо?! Защо правиш това? Каква полза извличаш от измъчването ми? — викна момичето.

— Знание, Миранда, знание — отвърна Епидим. — Това е всичко, което има значение. Винаги има ужасно много — и винаги има още, което може да бъде събрано. Затова се съгласих да дойда с останалите. Те можеха да ме отведат навсякъде.

— Не си един от тях? Не си д’карон? — попита девойката.

— Естествено, че съм. Нямаше да бъда тук, ако не бях. Това също ми направи впечатление. Погрешно тълкувате значението на тази дума. Някой ден ще ти обясня. Бих ти обяснил и сега, но това може да ти разясни нещо, което за нас е най-добре да остане скрито. Но аз се отклонявам… Върша това, което върша, защото искам да зная неща. Не незначителни неща като имена на шпиони, придвижването на военни части и други неща, които им съобщавам. Живея за уменията, техниките и същините на нещата. Погледни само емоциите! Обич, щастие, радост. Те също имат известна привлекателност, но в крайна сметка се оказват скучни. Просто отвеждат до повече от вече наличното. Ала става интересно, когато човек започне да се занимава с гняв, завист, мъка, омраза, тревога и лъст! Щом заложа някое от тях в ума ти, започваш да правиш неща, които дори на самата теб изглеждат безсмислени. Неща, които не искаш да правиш. Неща, за които знаеш, че са грешни .