Джоузеф Лало - Битката при Верил

Оръжието му удари, отсичайки зъбците, държащи Мирандината верига. Близникът погледна към момичето. Парчето падна на земята, докарвайки червеите до още по-голяма лудост. Хаотичното им мятане разтърси стената. Миранда едва удържа. Същото не можеше да се каже за близника. Докато създанието летеше надолу към челюстите на сродните си чудовища, изпускайки меча си, девойката се хвърли към следващия шип. Той не се бе вклинил толкова здраво и се измъкна от стената. Магьосницата отново се намери на земята, падайки само на няколко крачки от гъмжилото червяци.

Зверовете бяха заети да разкъсват близника, но не чак до такава степен ангажирани, че да не доловят новата вибрация. Два червея се отделиха от общата маса и с паешка скорост се стрелнаха към нея. Миранда затича, създавайки краткотрайна стена от пламък, през която чудовищата профучаха невъзмутимо. Очите й се спряха на близнишкия меч. Бе се забил в земята край червеите. Момичето завъртя веригата си и удари с нея земята вляво, докато спираше. Червеите промениха пътя си към удара и Миранда се хвърли. Приземи се зад тях и се изправи на крака, без да губи нито миг. Чудовищата спряха и се обърнаха да я последват, сега избирайки да се гмурнат под земята.

Метално простъргване и слаб блясък указаха края на близника, превърнал се в купчина разкривени доспехи, из които се сипеше прах. Вече неангажирани, останалите червеи с огромен интерес се обърнаха към стъпките на момичето, което тъкмо грабваше меча.

Миранда напрегна мисли. Ако искаше заклинанието да е ефективно, трябваше да бъде бързо и силно. Събра каквото бе останало от бързо топящата се сила и го оформи в плътно кълбо магия. Трябваше да разчете времето до съвършенство. Достигна отсрещната стена и се обърна. Всички създания бяха под земята.

Със силата на едноседмична снежна буря, съсредоточена в един момент, удар студенина плъзна по земята. Вече замръзналата твърд се вкочани допълнително. Леденината се разпростря бързо, покривайки все по-голяма част от арената с бели кристалчета. Създанията се замъчиха да се издигнат от земята. Някои успяха. Повечето не съумяха да го сторят и нададоха неестествени писъци, преди да утихнат. Когато заклинанието, което трябваше да бъде достатъчно силно, за да вледени цялата арена, спря под влияние на кристалите, бяха останали само три червея. Миранда се опита да игнорира познатото замайване, предупреждаващо я, че е достигнала лимита си и здраво стисна оръжието.

Кристалите бяха спрели магията, но не бяха погълнали и ефектите й, тъй като земята остана заледена. Миранда вдигна оръжието високо и го стовари върху първото от създанията, разцепвайки туловището му. Издигна го отново тъкмо навреме, за да го забие в зеещата паст на втори червей. Миг забавяне и това щеше да бъде ръката й. Безмозъчното чудовище замята плячката, вклинена в челюстите му, а същевременно третият звяр се хвърли върху девойката. Миранда издигна ръката с оковата. Чудовището я захапа, смачквайки метала и прорязвайки дълбоко плътта й. Момичето извика и измъкна крайника си, а оковата остана в устата на червея.

Гледката на кръв потопи тълпата в лудост, която правеше червеите да изглеждат кротки. Миранда успя да дръпне рязко меча си, плъзвайки режещия му ръб по устата на чудовището, което все още бе захапало оръжието й. Острието разряза един от многото му езици. Нажежена болка припламна в примитивния мозък и червеят отвори уста. Девойката освободи меча си и с намушкване уби звяра. Последното създание, все още занимаващо се с веригата, бе сполетяно от сходна съдба.

Капейки кръв, Миранда се отправи към средата на арената. Заледената земя хрущеше под стъпките й. Огледа раната. Бе сериозна, но не фатална. Можеше да почака. Продължи към останките на каменните вълци и близника. Бронята бе разрушена, нищо от нея не можеше да бъде използвано. В ръката си държеше единственото оръжие, носено от войника. Докато масивните дървени врати проскърцваха отново, девойката събра колкото се може повече каменни шипове. Само няколко бяха достатъчно непокътнати, за да влязат в употреба.

Въоръжила се по такъв начин, Миранда се извърна към вратата. Влизаха три драгойла. Големината им варираше, всеки носеше белези от предишни битки. Крилете им бяха отрязани. Вероятно всеки бе отнел десетки животи на арената. Насочиха погледите си към нея. Ако бе смятала, че са способни на подобно нещо, можеше да се закълне, че изглеждаха нетърпеливи.

В някое друго време гледката би вцепенила ума й. Тези чудовища бяха предизвиквали у нея по-дълбок ужас от всички останали Димънтови създания. Неминуемо присъстваха всеки път, когато д’кароните демонстрираха могъществото си. Но сега момичето ги наблюдаваше безстрастно. Не усещаше нищо. В съзнанието й не бе останало място за страх. Спомени пробиха все по-сгъстяващата се мъгла на ума й. Зверовете имаха слабост… много изтъкната. Можеха да бъдат сразени с един удар в гърлото. Така бяха надвили и Етер. Това бе единствената й надежда да ги победи.