Джоузеф Лало - Битката при Верил

Миранда падна на колене. Вече нямаше смисъл да се бори. Нека всичко свърши — но нека свърши бързо. Можеше единствено да задържи последната си частица магия. Поне нея д’кароните нямаше да имат. Великанският звяр се отправи към нея, разлюлявайки света с гръмовните си стъпки. Затвори очи. Разнесоха се още няколко титанични крачки, последвани от звук, наподобяващ прокарването на дузина плугове по скована земя. Миранда се напрегна. Повей на въздуха я събори. Падна на земята.

Не последва нищо. Абсолютна тишина. Дори ревът на тълпата замря. Забвение. Дълбоко в ума си, Миранда се запита защо. Защо, ако краят й бе настъпил, ако бе потопена в чернотата на небитието, болката на смъртната й форма не се махаше? Защо и след смъртта си усещаше топлата струйка кръв по ръката си? Тогава я обля топъл вятър. Съвсем реален вятър. Отвори очи.

Главата на създанието, ужасяващото лице, голямо колкото Мирандиното тяло, се бе надвесило над нея и се взираше. Нов дъх напусна ноздрите и я обля.

Очаквайки отвратителната паст да щракне с челюсти и да доведе края, за който вече си мислеше, че е настъпил, умът й гневно се размърда. Тези очи… Мъчителният живот, който бе принуждавана да търпи, бе достатъчен, но що за жестока съдба би я измъчвала в последния й миг с тях? Как можеше чудовището, което щеше да я убие, да притежава такива прекрасни очи? Деликатни цепки в дълбоки златни ириси. Очи, които изглеждаха толкова емоционални. Очи, които изглеждаха толкова настойчиви. Очи, които изглеждаха толкова познати. Тези очи…

Усети как устата й се раздвижва, глупава надежда си проправи път до устните й. Опита се да я спре, но беше твърде късно.

— Мин? — прошепна девойката.

Очите внезапно засияха в екстаз. Могъщото създание отметна масивната си глава и нададе рев, преливащ от радостта на повторното събиране. Умовете им бяха изпълнени с покъртителни емоции и безбройни въпроси — но за момента всичко това биваше изтласквано настрана от радост. Мин отпусна огромната си глава, за да бъде почесана. Раненото момиче се опита да достигне мястото върху главата на приятелката си, но не успя. Златните очи отново я погледнаха с очакване, за пръв път осъзнавайки в какво състояние се намираше Миранда. Пое си дъх, изпълнил ноздрите й с миризмата на кръвта на девойката. Очите се промениха. В тях припламна гняв. Обърна поглед към генералите. Те се спогледаха с ярост и взаимообвинение.

Долетя гласът на Багу:

— Атакувайте! Убийте и двете!

Зрителите моментално скочиха на крака. Започнаха да се изливат отвъд стената. Масивната драконова паст избълва пламък, отблъснал ратниците. Размах на опашката разчисти територията отзад. Правейки крачка назад, така че Миранда да се намира непосредствено под нея, Мин продължи да я защитава.

Измореният ум на девойката прогони объркването и радостта. За тях щеше да има време впоследствие. Сега трябваше да избягат. Навсякъде около себе си виждаше черно-златните люспи на Мин. Зърна остатъците от лявото й крило, осветени от оранжевия пламък. Запратено от Багу заклинание удари тялото на дракона и тя се сви в агония.

Миранда не знаеше дали й е останала сила, но това бе съвсем последната й надежда. Потърси енергия в духа си и създаде целебно заклинание. Парчетата кожеста плът започнаха да се съединяват. Кристалите алчно загълтаха магията, но Миранда продължи. Мрак започна да пълзи около нея. С чутовно усилие успя да задържи концентрацията си, възстановявайки изцяло крилото.

Мин приплясна нововъзстановените си криле. Мощни вихри полетяха към войниците, поваляйки ги на земята. Неизползваните дълго мускули работеха както никога досега. Драконът грабна замаяната си спътница и подскочи нагоре с цялата сила, на която мощните й нозе бяха способни. Издигна се и насочи очи към хоризонта.

Миранда се противопоставяше на безсъзнателността, а въздухът свистеше край нея. Покриви, дървета и открити поля проблеснаха пред полузатворените й очи, стопявайки се бързо. Тъмното небе се сля с тъмната форма на Мин. Останаха да се чуват само фученето на вятъра, ритмичното дишане и припляскването на крилете.

Не след дълго долетя звукът на още криле. Мин хвърли поглед назад. Острият й взор различи цяла флотилия драгойли. Изви се и се понесе високо в облаците. Черните чудовища я последваха. Скоро светът се превърна в сива неяснота. Използвайки инстинкти, изработени от безчетни поколения, Мин маневрираше без да вижда, но същевременно прецизно, докато обширното ято драгойли не се озова пред нея. Можеше тихо да се спусне от облаците и да избяга. Но имаше други планове.