Джоузеф Лало - Битката при Верил

Внимателно започна да манипулира д’каронските инструменти с магията си. В сферата колебливо се оформи нишка ярко сияние, вляла се в жезъла. Мигновено усети как заклинанията оживяват, всяко привидно разполагащо със собствена воля. До едно искаха незабавно да бъдат използвани. Момичето ги прегледа, накрая спирайки се на това, което й се стори подходящо.

Взела жезъла в едната си ръка и сферата в другата, Миранда се обърна към вратата, която препречваше пътя им. Сразеният воин лежеше на земята, помръдвайки едва доловимо. Айви се бе изправила над него, бавно отпускайки верига между пръстите си. Погледът на малтропа, съзнанието й, цялото й същество, бяха погълнати от формата, която стоеше пред нея. Млада жена, може би на възрастта на Миранда, стоеше пред третата килия. Очите й бяха празни, вторачени невиждащо в далечината. Изглежда не бе виждала слънчева светлина от години, толкова бе бледа кожата й. Изглеждаше достатъчно крехка и слаба, за да е прекарала целия си живот в плен. Дрехите й бяха простовати и износени, изтънели през годините.

Айви се приближи към жената.

— Какво има? — с притеснение в гласа попита Миранда.

Айви вдигна ръка и докосна жената по бузата. Бавно, механично, жената стори същото. Парцаливият ръкав се плъзна, за да разкрие върху ръката Белега на Избраните, открояващ се отчетлива върху бледната й кожа. Айви трепереше. Сълза се спускаше по бузата й, а лицето й изразяваше едновременно агония, копнеж и объркване. Умът й изглеждаше застинал, вкопчен в някакво усещане, което не можеше да опише. Нещо, което чувстваше… което познаваше до самата си същина. Тези очи. Бяха познати, но никога не ги бе виждала преди. Как беше възможно? Какво значеше това?

Третият противник не изглеждаше да ги заплашва с нещо, но видът можеше да е подвеждащ. Дочула тихо пропукване от кристалите зад себе си, Миранда разбра, че понастоящем й предстоят по-настойчиви дейности. Съсредоточи се върху вратата, насочвайки пълната сила на избраното заклинание. Жезълът охотно извличаше откраднатата от кристала енергия. Вратата започна да се тресе. Девойката можеше да усети сблъсъка на двете заклинания и породилото се от това напрежение.

Докато двете д’каронски магии се сражаваха, Миранда предпазливо отдели частица от вниманието си към другите две фигури в залата. Жената пред Айви изглеждаше безобидна. Повече от безобидна. Магьосницата бе виждала подобно кухо изражение и преди — върху Черупката в Ентуел. Но когато духовете го сграбчеха, Черупката ставаше всичко друго, но не и безобиден. Докато обмисляше какво е криел Димънт зад третата врата и защо Айви бе така обсебена, по лицето на малтропа плъзна разбиране.

— Изглежда недобре, защото е… прекалено… стара — ахна Айви със задавен глас.

Прозрението я раздра по-болезнено, отколкото бе по силите и на най-острия нож. Спомени, дълго потънали в гъста мъгла, изникваха с безподобна яркост. Редица картини се заизнизваха пред очите й. В ушите й започнаха да отекват звуците на битка. Съзираше войници. Същите образи бе видяла и когато Миранда я бе помолила да си припомни, но сега бяха неимоверно живи. Кристално ясно зърна очите на родителите си, докато биват посечени. Чуваше писъците на останалите деца. Усети раздиращото вливане на жесток инструмент в гърдите си.

Треперещите й пръсти се надигнаха и сграбчиха яката на застаналата срещу нея жена. Дрехата се плъзна надолу, разкривайки блед белег под гърлото й. Айви се олюля като покосена, очите й преливащи от болка. Агонията бавно се отцеди, оставяйки лика й празен като този на измъчващата я. Още по-бавно бе заменен. Промяната не бе съпроводена от много видими белези. Устните й леко се притиснаха. Очите й се присвиха. Въздухът около нея ставаше едновременно по-хладен и по-горещ. Придобиваше изгарящата захапка на най-студените от зимните нощи. Пое си дълбоко дъх и го издиша с просъскване, напуснало дробовете й сред облак бяла мъгла.

Дълбоко в себе си Айви пламтеше. Не с нажежения до бяло пламък на гнева — огън, който сляпо танцуваше по повърхността. Усещането се зараждаше по-дълбоко, от самата й сърцевина. Никога преди не беше изпитвала тази емоция с подобен интензитет. Тялото и душата й кипяха. Не след дълго изпепеляващото чувство намери каналите, инсталирани от д’кароните. Изникна на повърхността, но не като алената аура на гнева, изобщо липсваше сияние. Сякаш светлината около нея биваше извличана от въздуха. Мракът заструи край снагата й на черни вълни, сгъстяващи се като мъгла, докато се отпускаха към пода.