Джоузеф Лало - Битката при Верил

Миранда отново съсредоточи ума си в отклоняването на гъстите залпове стрели, летящи към тях. Задачата бе толкова изморителна, че едва усещаше здравата хватка на Айви, вкопчила се около кръста й.

— Тя… ние… — успя да изрече Айви, преди вятърът да отнесе думите й.

Гледката на смаляващата се земя изпълваше съзнанието й със страх. Едва когато бяха извън досега на лъковете, Миранда осъзна колко силно я стиска Айви. Извърна глава, за да види ослепителна синя аура и погледът на зараждащ се ужас, който не можеше да бъде сбъркан.

Девойката потопи втрещеното създание в сън тъкмо навреме, защото кристалите в замъка най-сетне достигнаха пределната си точка — и то едновременно. Силата на взрива не приличаше на нищо, което Миранда бе изпитвала досега. Дори и на такава височина повеят на вятъра и струящата енергия бяха усетени, разтърсили Мин. Отпуснатата Айви падна от гърба й, но умело бе уловена. Драконът уви опашката си около нея. След като магьосницата се убеди, че Айви вече не е в опасност, извърна очи към гледката, която още не бе утихнала. Нажежени колони лазурен огън се издигаха сред ослепяващо бяло сияние. Бил някога величествен замък, сега представляваше слягащ се облак отломки. Арки се бяха разхвърчали. Бойници падаха по земята, помитайки и без това разрушени постройки.

Гледката би трябвало да събуди спомени за преживяното клане, прилив на вина, че е предизвикала тази разруха в рожденото си място — или множество други емоции. Всеки присъствал можеше да обясни защо нищо подобно не се случи. Подобен изумителен хаос просто не оставя място за нищо друго в съзнанието. Околностите треперят. Дърветата се огъват като тревички. Изпепеляващата горещина се усеща от стотици футове разстояние. Ехтящият ломеж продължава да отеква в гърдите, дълго след като е лишил ушите от слух. Просто не остава време за спомени. Всички те биват сметени настрана от удивлението.

Премина един дълъг момент, преди Миранда и Мин да се опомнят достатъчно, за да избягат, но щом го сториха, понесоха се със скорост, която никой от евентуалните им преследвачи не би могъл да се надява да развие.

Девойката направи кратък опит да определи следващата си цел, но главата й още се въртеше от положените усилия. Затова се възползва от полета, за да събере мислите си. Насочи Мин някъде между изток и север. Не се знаеше къде са останалите, с изключение на това, че се намираха някъде на север. Ако се задържи в средата на Северното съглашение, поне нямаше да се налага да пътува далече.

Тъй като получената по време на диренето сила вече бе изчерпана, Миранда можа да изпита цялата жестокост на мразовития нощен въздух. Бегло огледа заклинанията, съдържащи се в откраднатия жезъл, но въобще не се изненада, когато не откри някое, което да я облекчи. Бе пригоден за употреба от близници, а те не биваха отегчавани от глад, студ или умора. Наложи се девойката да използва енергията на собствения си потръпващ дух, за да създаде сгряващо заклинание. Периодично Мин постигаше същия ефект, като избълваше огън. Правеше го толкова умело, че съвсем малко сияние напускаше устата й.

След като проблемът със студа беше разрешен, а гладът бе досадно напомняне, на Миранда й оставаше неприятната задача да размисли над нещата, които бе оставила настрана в разгара на битката. Новите постройки, които бе видяла в Кенвард, несъмнено принадлежаха на д’кароните. Умееха да лишават душите от различни неща, оставяйки само необходимото за изпълнение на дадена задача, нищо повече. Димът и злокобната миризма бяха съвсем сходни с тези от форта на Димънт. Там бяха сглобявани ужасяващите зверове. Значи Кенвард също представляваше подобен източник. Зърнатото в катакомбите изникна в ума й. Полузавършени близници, стоящи в безчетни редове. Все някъде трябваше да бъдат произвеждани, явно Кенвард бе въпросното място. Повдигна й се при мисълта. Бяха унищожили цял град, избивайки цялото му население — и за какво? За да изработват груби копия? За производство на подпалки, с които да подхранват пламъците на войната?

Имали са и друга причина — да се доберат до Айви. Миранда се извърна към спящата си приятелка. Бе се държала по странен начин, когато жената пристъпи иззад третата врата. Беше я разпознала. И още по-чудно — бе заявила, че жената изглеждала „прекалено стара“. А дори и след като омразата я бе погълнала, пак беше останала загрижена за безопасността й, наричайки я Анериана.

Името отекваше дълбоко в Мирандините спомени, отнасяйки я назад към дните в Кенвард. Действително беше чувала често това име. Анериана бе названието на талантливо младо момиче, което майка й бе учила. Истинското име на Айви, личността, която представляваше, преди да бъде заловена.