Джоузеф Лало - Битката при Верил

Мин отново погледна към вратата. Девойката се стрелна към нея, надничайки точно навреме, за да види как Айви изчезва в къщата, намираща се сред полето.

— Знае, че не трябва да върши подобни неща! — тросна се момичето.

Отвори вратата и излезе навън.

— Ти остани тук. Не излизай, освен ако не е изключително наложително — предупреди Миранда, преди да се втурне след Айви.

Бе ден и полето бе равно. Нямаше как да се скрие от евентуални погледи, които можеха да се насочат насам. Посевите също не предлагаха никаква защита, тъй като едната част на полето бе засята с картофи, а другата със зеле. Тези зеленчуци бяха единствените, които вирееха в северната почва, а сортовете, растящи по всяко време на годината, стига земята да не е замръзнала, бяха единствената причина повечето северняци да не са измрели от глад. В миналото си бе мечтала за повече житни поля, за да има повече хляб. Никога не си и бе помисляла, че щеше да копнее за прикритието, което щяха да предложат.

Достигна къщата. Бе скромна, някак позападнала — на два етажа. Вратата беше открехната. За момент се замисли да използва някаква магия, която да й помогне да остане невидяна, но вече белята бе сторена. Само бързина можеше да помогне. Предпазливо разшири пролуката, за да може да се промъкне. Долетя ахване.

Целият долен етаж представляваше едно голямо помещение, в средата на което се издигаше камина с добре наръчкан огън. Треперейки зад шкаф край една от стените, стоеше млада жена, изглеждаща прекалено изтощена за годините си. Айви повдигна очи. Бе се привела над тава върху масата и тъкмо я облизваше. Муцуната й бе покрита с остатъци от съдържанието. Изглеждаше разочарована.

— О, будна си. Надявах се да се върна, преди да си се събудила — рече Айви, сякаш най-голямото й провинение се състоеше в разбуждането на Миранда.

— Айви, трябва да вървим — веднага! — смъмри я девойката.

— Зная, но първо трябва да опиташ малко от това. Нарича се коблер и е най-вкусното нещо на света. Този го изядох, но тя каза, че можем да вземем и другия — рече Айви.

— Да! Да! Вземете каквото искате, само се махнете! — изпищя жената.

Айви се изправи и се опита да издърпа и втората тава от огъня, докосвайки я предпазливо с пръсти, преди да се откаже.

— Трябва да има някакво приспособление, нали? — попита тя, търсейки въпросното.

— Айви, остави — отново настоя Миранда, пристъпвайки вътре и затваряйки вратата. — Трябва да…

— О, виж. Тя има един от онези! — рече малтропът, вземайки една от прокламациите, които Подронието се опитваше да откъсва.

Това обясняваше защо жената бе толкова ужасена. Знаеше кои са. Миранда погледна към стопанката, която посрещна погледа със същата реакция, последвала насочването на оръжие.

— Моля ви! Кълна ви се, никому няма да кажа! Само не ме наранявайте! Сама съм тук! Никой няма да узнае — побърза да ги увери тя.

— Не ти мислим злото. Само… — опита се да обясни Миранда, но бе прекъсната.

— Не си сама — рече Айви, подушвайки въздуха. — Горе има още някой.

Очите на жената се разтвориха широко.

— Не! Моля ви! Пощадете баща ми! Той е много болен, не ви заплашва! Ще умре без мен! — замоли се тя, отпускайки се на колене.

— Болен? Какво му има? — попита девойката.

— Моля ви, моля ви — хленчеше жената. — Не сме ви сторили нищо.

— Можеш да й кажеш. Тя лекува хора — изтърси Айви, докато критично оглеждаше прокламацията.

— Мога да му помогна — предложи Миранда.

В очите на домакинята проблесна надежда, бързо заменена от недоверие:

— Просто го оставете на мира.

— Много добре — отвърна магьосницата. — Бързо, Айви.

— Ами коблера? — възпротиви се малтропът.

— Остави го — сурово изрече Миранда.

Айви се прегърби и неохотно се отправи към вратата, която Миранда отвори. Двете бяха направили няколко крачки в леденото поле, когато жената изникна на прага.

— Почакайте — викна тя.

Двете се обърнаха.

— Наистина… наистина ли можеш да му помогнеш? — попита тя с треперещ глас.

— Мога да опитам.

Жената се отдръпна настрани. Миранда и Айви влязоха отново.

— Знаех си, че ще се осъзнаеш — отбеляза Айви, вземайки отново плаката и сядайки на масата.

Миранда бе отведена до втория етаж. Стъпалата бяха протрити от притеснени стъпки. На върха им я очакваха редица врати. Зад една от тях се намираше спалня. Слабоват възрастен мъж лежеше в легло, несъмнено ненапускано от седмици. Намираше се на прага на смъртта. Кожата му бе опъната и с болезнен сив цвят. По лицето му се стичаха капки пот, квасящи чаршафите. Въздухът бе напоен с миризмата на болест. Немощно извърна глава към появилите се, а замъглените му очи се взряха през тях.