Джоузеф Лало - Битката при Верил

Айви се облегна на стената и се отпусна на пода, въздъхвайки обезсърчено и кимвайки. Продължи да разтърква кожата под оковите. Докато разполагаше с нещо, което да я разсейва, не ги усещаше чак толкова, но тишината и тъгата караха раните да я сърбят ужасно.

Сандра я наблюдаваше. Гледката бе жалка. Усети как отвращението й отслабва, постепенно заменяно от съжаление. Опита се да задържи омразата, но не можеше да стори нищо. Мъчно й беше да гледа създанието в такова състояние. Дори и чудовище не заслужаваше това.

— Не го чеши. Може да намеря нещо — отстъпи Сандра, изправяйки се и отивайки до един шкаф. След известно ровене извади малък чук.

Очите на Айви се оживиха, когато инструментът й бе подаден. Хвана го и след като се поколеба за миг, Сандра отпусна хватка.

— Много ти благодаря. Да, това ще свърши работа. Много мило от твоя страна — заяви Айви, сядайки кръстато, за да допре оковите на глезените до пода.

Повдигна чука, но спря.

— Шумът няма да пречи на Миранда, нали? Не бих искала това.

— Къщата е стара и стените са дебели. Просто не губи време — отвърна Сандра, в чийто ум се бе зародило съмнение, подтикващо я да си вземе обратно оръжието, което бе предоставила на чудовището.

Айви вдигна чука и го стовари с далеч по-голяма сила от необходимото. Кристалът се пръсна на десетки късчета, а главата на инструмента продължи към глезена й. Стисна зъби и ръце, докато болката утихне, сетне погледна към крака си. Бе по-разкървавен от преди, но не бе в кой знае колко по-лошо състояние. Промени позицията си и счупи втората окова с по-голяма предпазливост. Нов удар освободи китката. Вече бе придобила опит, така че оковата около другата китка бе строшена на две равни парчета. Оставаше нашийникът. Колкото и да се опитваше, не можеше да застане в позиция, от която да го строши лесно. След няколко опита, които единствено докараха синини, Айви погледна към Сандра.

Младата жена я бе наблюдавала с ъгълчето на присвитите си, полуизвърнати настрани очи. Част от нея бе ужасена от мисълта какво можеше да й причини Айви. Друга част се тревожеше какво можеше Айви да причини на себе си. Бе дърпана в различни посоки от впечатлението, че е дала оръжие на маниак — и това, че го е дала на дете.

— Не мога да се справя с врата. Би ли…? — попита Айви, протягайки чука с надежда.

Сандра бавно го взе. Пръстите й още не се бяха сключили около дръжката, а Айви вече полагаше глава върху ръба на масата, притискайки я към плота, така че нашийникът леко се издигна. Младата жена погледна към звяра, сякаш предлагащ се за екзекуция. Гласовете на подозрението гръмовно заглушиха тези на състрадание. Крещяха да се възползва от възможността, несъмнено най-добрата, която щеше да й се предостави, и да убие звяра веднъж завинаги. Един рязък удар щеше да е достатъчен, за да го зашемети. Сетне щеше да е лесна работа да го довърши.

Сведе поглед към създанието, което бе стиснало очи и се бе хванало за крака на масата. Никаква следа от страх, нито частица подозрение, само очакване на удара, който щеше да я освободи и от последната окова. Сандра погледна към врата под напукания нашийник. Бе разранен, бялата козина бе оцветена в десетина оттенъка червено. Сигурно болеше ужасно. Огледа създанието. Нямаше оръжие, нямаше броня. Облеклото бе парцаливо и износено. Ако това бе злодей, със сигурност щеше да носи оръжие. Ако бе измамник, щеше да е по-добре облечена. Сандра си пое дълбок дъх и вдигна чука.

Миранда се появи на върха на стълбището точно в мига, в който чукът се спускаше. Металната глава иззвънтя по кристалната лента, обсипвайки я с нови пукнатини и отчупвайки няколко парченца. Айви отвори очи и опипа цепнатините с пръсти.

— Смятам, че това е достатъчно — рече тя, строшавайки оковата с лекота.

— Сандра — повика я Миранда.

Очите на младата жена се стрелнаха по посока на разнеслия се глас. Миранда изглеждаше изтощена и преди. Сега едва се държеше на крака. Само след миг Сандра вече се намираше до нея, прескачайки повечето от стъпалата. Профуча край девойката и нахлу в бащината спалня. Разлика от небето до земята. Лицето му бе възвърнало цвета си. Допря дланта си до челото му и не откри и следа от изгарящата треска. Очите му бяха замъглени, но разумни. Спряха са върху нея за миг, преди да се затворят.

— Той… — успя да изрече Сандра край буцата в гърлото си.

— Ще спи известно време. Силата му бавно ще се възвърне. Може да минат няколко седмици, преди отново да дойде на себе си, но ще се оправи — обясни магьосницата.