Джоузеф Лало - Битката при Верил

— Айви, трябва да се успокоиш. Дишай бавно — подкани я Миранда.

— Не мога. Не мога. Още колко? Кажи, че ще се приземим скоро — изквича ужасено Айви.

— Ще летим цялата нощ. Още не съм сигурна накъде сме се отправили — отговори девойката.

Отговорът на Айви се състоеше в по-шумно изхленчване и проблясък синьо.

— Айви, не те заплашва нищо. Мин никога не би позволила да паднеш.

Споменаването на падането разтърси Айви, стиснала очи още по-плътно. Не можеха да продължават така. Казаното по-рано от нея бе истина. Ако нещо се случи, тя трябваше да бъде будна — но не би могла да стори нищо в подобен ужас.

— Айви, имаш ли ми доверие?

Малтропът кимна сковано.

— А имаш ли доверие на Мин? — продължи Миранда.

Айви отново кимна.

— Тогава отвори очи — каза магьосницата.

— Но… — възрази малтропът.

— Всичко ще бъде наред, Айви — меко рече девойката.

Айви се приготви и силом принуди очите си да се отворят, за миг допускайки страха до повърхността. Първоначално не различи нищо. Само студена, мрачна бездна навсякъде около нея. Синият проблясък започна да гасне. Бавно повдигна очи нагоре. Облаците бяха близо. Толкова близо, че сякаш можеше да ги докосне с ръка. Луната представляваше единствено бледо сияние зад тях. Сведе поглед. Главата й сякаш се завъртя. Виждаше земята, но никога не бе си представяла, че може да изглежда така. Страхът потъна някъде в ума й, избутан от същото чувство на удивление и красота, поразило Миранда по време на първия й полет. Приведе се настрани, за да погледне по-добре, сетне бързо се наведе в другата посока, за да погледне и оттам.

— Красиво е… — прошепна тя.

Очите й се стрелваха из стелещата се гледка, нетърпеливи да обхванат колкото се може повече. Страхът още бе там, но бе примесен с оживление и откритие, превръщайки се в нещо различно. Нещо ново. Извърна очи към облаците.

— Можем ли да се издигнем по-високо? — попита Айви.

— Е, Мин? — запита Миранда с усмивка.

Драконът се изви нагоре и започна да набира още височина. Облаците се приближиха, сетне внезапно изчезнаха, защото Мин вече се намираше сред тях. Сивота се простираше във всички посоки, гъделичкаха ги снежинки. След още няколко мига Мин се издигна над облаците, повлачила след себе си ивици мъгла. Сякаш бе пристъпила в някакъв друг свят. Небесната мъгла под тях се простираше докъдето поглед стигаше, напомняйки на застинало бурно море. А над тях стоеше небето. Не мрачното покривало с тесни ивици звезди, което Миранда познаваше, а истинското небе. Поле звезди, ясно като кристал, сияещо.

Миранда никога не бе съглеждала безоблачно нощно небе, но бе мечтала за него. Дори въображението й бледнееше пред обсипаната със скъпоценности вечност, която се разгръщаше пред нея. И луната. Мислеше, че я е виждала преди, но се бе лъгала. Съзираното от нея нямаше как да бъде същият славен, изпъстрен диск от слонова кост, висящ над главите им. Приличаше на излъскан мрамор, излъчвайки посрамващо слънцето сияние.

Айви бе зяпнала от удивление, а зашеметяващата гледка сияеше в очите й. Миранда също не беше останала недокосната от красотата, но Айви я усещаше далеч по-дълбоко. Острите й очи различаваха възхитителни линии по повърхността на луната. Умът й, долавящ и най-фините нюанси на изкуството във всичките му форми, преливаше от вдъхновение. Почти не можеше да понесе всичко това.

— Никога не бих си представила нещо толкова съвършено — успя да промълви тя.

Миранда неохотно затвори очи. Предстоеше й работа. След като Айви се бе успокоила, вече беше време да избере посока. Летенето сред леденото нощно небе върху гърба на дракон не бе най-подходящото място за медитация, но нямаше избор. Мин се носеше плавно във въздуха, а като се изключи фучащият вятър, по-спокойна обстановка трудно можеше да намери. Почивката в истинско легло и храната й се бяха отразили добре. Жезълът, бил той и д’каронски, също щеше да е от полза. Отново прегледа заклинанията му, надявайки се да открие нещо, което да й помогне да намери останалите, както и проверявайки за наличието на нещо, което да помогне на д’кароните да открият нея. След като не намери нищо, което да определи като полезно или опасно, девойката отново насочи ума си в търсене.

Виещият вятър и студът бавно се стопиха, заменени от вглъбяването. Звездите над главата й изчезнаха, за да се появят под нея, изобразяващи искриците на душите. За кратко потърси останалите, но скоро се отказа, тъй като търсенето не разкри нищо. Обърна се към спомените си, оглеждайки откриването на Айви за някакви догадки. Светът отново бе обвит с меко, топло сияние — слабо, но беше навсякъде. Миранда никога не се бе замисляла какво точно представлява то. Може би бе духът на самото битие. Може би бе енергията на природата. Каквото и да беше, намираше се навсякъде… Навсякъде, но не и на мястото, където се бе намирала Айви.