Джоузеф Лало - Битката при Верил

Обърна поглед към жезъла, който държеше. Той изпъкваше по-черен сред заобикалящата го тъма. Всичко, докоснато от нея, също потъмняваше. Миранда промени търсенето си, дирейки не светлина, а мрак, не извори на живот, а пусти празнини. Ако д’кароните криеха Избраните, щеше да открие белезите на коварството им.

Не й отне дълго време. Ужасяващ мрак и раздиращ душата студ обгърнаха ума й. Съсредоточи се върху усещаното. Намираше се далече, но тази дума почти бе изгубила значението си след завръщането на Мин. Никак не беше лесно да се прецени истинското разстояние по странния му еквивалент в духовното битие, но обстоятелствата бяха принудили Миранда да се превърне в експерт по тази дейност. Недоловимата цел бавно се превърна в място на картата. Вече разполагаха с цел.

— Натам, Мин. На изток — насочи тя.

Айви се извърна:

— Кого откри?

— Не зная — отговори Миранда.

— Надявам се да е Лейн… или Дийкън. Само да не е Етер — изрече Айви, озъбвайки се при омразното име. — Хубаво е, че нея я нямаше при Сандра. Щеше да бъде истинско бедствие. И щеше неспирно да ми надува главата.

— Пое голям риск — напомни й девойката. — Трябваше да останеш скрита.

— Зная. Но понякога, когато видя къща или град… не зная… чувствам се… Мисля, че думата е… копнееща.

Миранда си припомни тронната зала.

— Онази жена в замъка. Тя… — заговори момичето.

— Да — отвърна Айви.

— Значи трябва да те наричам… — поде магьосницата, но не успя да се доизкаже.

— Не — Айви бавно поклати глава. — Това не съм аз. Вече не. Някога бях Анериана. Преди много време. Тя не би сторила някои от нещата, които аз направих. Сега съм Айви. За добро или за лошо. Не бих се върнала… дори и да можех.

Малтропът навъси вежди при последните си думи.

— Сега спомняш ли си нещо? — попита Миранда.

— Известни неща. Някои спомени са много ярки. Последната част. Останалото е все още размазано, с малки изключения — тъжно отвърна създанието. Сключи юмруци, внезапно сполетяна от нещо. — Може ли да говорим за нещо друго. Бързо! Когато си помисля, че мисля за него и когато си мисля за него, започвам да се чувствам отново по онзи начин. Омразата. Не ми харесва. Не беше същото като с останалите. Гневът и страхът са лоши, но поне ме отхвърлят настрана. После не си спомням нищо. Когато усещах омразата, все още бях там. Помня. Просто не можех да спра… Бях себе си . Не мисля, че щеше да ме освободи, ако не бях докоснала онзи меч.

Айви поспря, за да помисли над това, потръпвайки при идеята.

— Знаеш ли, още не си ми разказала за Мин. Как така е станала толкова голяма? А с теб какво стана? И тебе ли заловиха? — попита Айви.

Миранда разказа преживяното след принудителното разделяне, сетне се постара да предложи своето разбиране за случилото се с Мин. Историята трябваше да отнеме малко време, но Айви неспирно разпитваше за подробности, склонна да узнае всеки нюанс. Ако не я познаваше по-добре, можеше да се закълне, че имитира Дийкън. Накрая, когато всички тънкости бяха разкрити, Айви погледна към крилото на Мин, търсейки да зърне Белега, който досега бе убягнал от вниманието й.

— Белегът голям ли е? Не зная как съм могла да го пропусна. Предполагам… — заговори Айви, но внезапно замлъкна.

Когато отново се обади, гласът й бе сериозен.

— Миранда, близо сме до мястото, към което сме се отправили, нали? — запита тя с глас, в който нямаше особено съмнение.

— Да. Как разбра?

— Ще чуеш, преди да видиш — заплашително отвърна Айви.

Девойката напрегна слух. Чу вятъра. Освен него, другият звук долиташе от крилете на Мин. Драконът изглежда се напрегна, притеснен от нещо. Миранда се заслуша по-внимателно. Ударите на крилете звучаха различно. Сякаш… работеха повече от един чифт криле. Не след дълго вече не оставаше място за съмнение — във въздуха имаше и още нещо.

— Къде е? — настойчиво попита магьосницата. С побелели кокалчета бе стиснала откраднатия жезъл.

— Там — рече Айви, насочила пръст към смътно петно, закрило ивица звезди пред тях. — Също и там… и ето там.

Магьосницата насочи очи към чернотата, търсейки из ума си нещо, което може да е подходящо за осветяване. В това нямаше логика. Луната бе почти пълна. Светлина имаше предостатъчно. Трябваше да вижда заплахата ясно като ден.

— Смяташ ли, че ако се изплаша достатъчно, за да се променя, би помогнало? — попита Айви, която отново бе започнала да сияе в синьо.

— Гневът би бил от по-голяма полза.

— Да, в-вероятно, но само с-страх мога да предложа — с мъка изрече малтропът.