Джоузеф Лало - Битката при Верил

С вихреното си нахлуване Айви разби масивната дървена врата, намираща се в стена от камък. Драконът се насочи към нея, но все още се намираше високо в небето. Малтропът профуча през тесния двор, заобикаляйки нещо, което приличаше на изникваща от земята скала, в която бе издълбан отвор. Озовавайки се на място зад камъните, Айви изчезна, като само гаснещото синьо сияние издаваше присъствието й. Миг по-късно неколцина близници се появиха от дупката и огледаха пръснатите останки от вратата.

Мин се приближаваше, но внезапно забави ход, макар че още се намираше на голямо разстояние. Очите й се насочиха към ледената покривка, която още не се бе успокоила след Айвиното прекосяване. Миранда усети как приятелката й се напряга по същия начин, както при приближаването на драгойлите, но сега бе по-силно. Сърцето на девойката заби бясно. Какво можеше да се крие под вълните? Досега не бяха се изправяли срещу водно създание. Нямаше как да е готова.

Сега водата се намираше точно под тях. Тъкмо достигаха брега на острова, когато две ледени плочи се сблъскаха, разплисквайки ледена вода достатъчно високо, за да опръскат люспите на Мин. Нещо се пречупи в ума й. Тя бясно заразмахва криле, сякаш всеки миг водата щеше да се протегне и да я сграбчи. Само ледът се бе раздвижил. Само водата я бе докоснала, а въпреки това бе пощуряла от страх. Разбира се…

Нямаше нищо тайнствено. Мин винаги се бе страхувала от водата — откакто бе преживяла наводнението в пещерата на път за Ентуел. Последната сериозна среща с въпросната стихия буквално й костваше живота. Дори и най-непоклатимият разсъдък не би останал неповлиян след подобно преживяване. Миранда се опита да успокои приятелката си.

— Мин, просто ме отнеси до острова, можеш да ме оставиш и после да се върнеш за мен! — викна Миранда.

Ужасеното създание се съпротивляваше на всеки инстинкт от ум, обучен от хилядолетия да им се подчинява. Насили се да се доближи до земята край брега. В мига, в който Миранда се изтърколи върху замръзналия камък, драконът отново се стрелна към небето.

Магьосницата огледа заплахата, пред която се бе изправила. Както при спасяването на Айви, стоящите пред нея близници бяха мистици. Държаха черните си жезли в готовност, но не я атакуваха. Наместо това се оттеглиха отново в издълбания проход, затваряйки го с размах на тояжка, придружен със слово. На мястото на отвора изникна камък, който се сливаше с останалата скала толкова плътно, че ако не беше видяла дупката преди, изобщо нямаше и да заподозре съществуването й.

Миранда отстъпи назад. Огледана по-отблизо, постройката, ако можеше да се нарече така, представляваше нисък каменен купол, който потъваше в земята. Всъщност направо изникваше от нея. Дали не бяха прокопали кухина в каменния остров? Или бяха го създали самите те? Изтича към другата страна, дирейки друг вход. Най-близкото до такъв бе плитката ниша, избрана от Айви за скривалище. Създанието все още се намираше там. Сиянието на страха бе заменено от дълбокия, неестествен сън, който винаги следваше. Магьосницата я разтърси, надявайки се да я събуди. Дело, изразяващо непростим оптимизъм. Никакво ръчкане не бе в състояние да предизвика нещо повече от размърдване.

Налагаше се Миранда сама да извърши това, което бе нужно да стори.

Така да бъде. Девойката се върна до вратата, допря края на жезъла до едва забележимата цепка и съсредоточи ума си. Бавно се разнесе усилващ се трус. Камъчетата в краката й затанцуваха. Нещо не беше наред. Колкото и да се напрягаше, не можеше да предизвика нищо повече от лек ритъм. Някакво заклинание предотвратяваше усилията й и то могъщо. Изостави тази магия и избра пламък, но той гаснеше в същия миг, в който докосваше вратата. Не бе нужно да изпробва и останалите елементи, за да разбере, че и те щяха да бъдат сходно неефективни.

— Значи са я защитили против елементална магия. Което означава, че вътре е Етер — разсъди магьосницата на глас.

За момент си припомни някои от рушителните магии, които попадаха извън елементалната област, но сетне я споходи друга мисъл. Разполагаше с д’каронски жезъл. Бърз преглед на съдържащите се заклинания откри едно, което много приличаше на магията, която държеше вратата затворена. Друго изглеждаше негова противоположност. Захрани второто заклинание с енергия от собствената си воля и то охотно се зае. На лицето й плъзна усмивка. Вратата бавно се отдръпваше встрани. С жезъла направо бе откраднала ключовете от крепостите им.