Джоузеф Лало - Битката при Верил

— СБЪРКАХ! ХВАНИ МЕ! — изкрещя тя.

Сплетеният силует на Мин, Миранда и драгойла изникна от облаците. Драконът успя да сключи челюсти около крилото на чудовището. Зъбите разкъсаха ципестата кожа и проскърцаха върху кухата кост. Издувайки гърди, Мин изригна огнена колона, все така задържала крилото в пастта си. Драгойлът започна да вие от болка и ги пусна. След няколкото мига, необходими й да стабилизира позицията си във въздуха, Мин се приготви да се обърне и отново да се изправи срещу създанието, докато се издигаше към повърхността на облачния океан.

— Не! Остани сред мъглата! — нареди Миранда.

Мин се подчини. Девойката пролази до предишната си позиция върху гърба й и вдигна високо жезъла. Нощният мраз се задълбочи. Мъглата стана по-гъста. Надигаща се чернота се приближи изпод тях: първият звяр, все още измъчван от дълбоките рани, нанесени му от дракона, се връщаше в битката. Миранда съсредоточи студа около него. Кристалчетата около му се превърнаха в едри снежинки. Леден слой вцепени ставите му.

Миранда задълбочи концентрацията си. Слоят скреж започна да става все по-дебел. Скоро замръзна не само водата около драгойла, но и самата му кръв. От гърлото му се отрони жалък, задавен писък. Точно когато парализираната форма започна да пада, Миранда запрати огнено кълбо. Непоносимата горещина заля вледененото създание. Ударено от двете крайности, то се разпадна по сглобките. Изсипалото се от облаците напомняше неразпознаваема купчина анатомия.

Без да е чула и думица от Миранда, Мин знаеше какво да прави. Намери останалите, като останеш скрита.

Айви се носеше като ярка синя комета. Прибягваше до всяка ужасяваща мисъл, която успяваше да изтръгне от паметта си, но нищо не можеше да наруши патовата ситуация. Размахваше ръце из въздуха, сякаш ако положи достатъчни усилия, щеше да забоде пръсти в него и да се задържи. Неволно се извъртя нагоре. Полуделият й взор попадна върху гледка, която съумя да бъде по-ужасяваща от земята.

Един от драгойлите. И не представляваше дребно, неясно петънце сред облаците, както си беше редно. Създанието се намираше само на няколко секунди зад нея, от назъбената му човка струеше поток миазма, проточил се нагоре след него. Не размахваше криле, а ги бе прибрало, насочило тялото си като стрела. Падаше. И падаше по-бързо от нея. Съзнанието на Айви се вкопчи в образа му. Щеше да свърши работа.

Ослепителен изблик синьо засия като лазурно слънце, показвайки, че страхът на Айви най-сетне е взел превес. Ужасеният вик отекна над хълмовете и през дърветата. Внезапна и мощна воля я изстреля към земята, далеч по-бързо, отколкото драгойлът можеше да я последва, но въпреки това чудовището напрегна криле. Парчетата сребърно, сиво и бяло бързо се превърнаха в ледена вода, замръзнали дървета и голи поля. Когато достигна земята, Айви се удари с такава сила, че помете дърветата, имали нещастието да се намерят под нея. Клоните още не се бяха изправили, когато някаква синя форма се стрелна между леса, отправяйки се към полето. Миг по-късно огромното чудовище, прекалено едро, за да преодолее собствената си инерция, отново разтърси гората. Звукът бе гротесков — хрупот, прозвучал по-силно от гръм, примесен с разтрошени дървета и кратко, пропито с агония изквичаване.

Последва тишина, през която гората се опитваше да се опомни.

Мин се носеше сред облаците, вперила очи към оставащия драгойл. Отчасти опеченото му крило едва го задържаше във въздуха. Пастта му се разтвори, бълвайки струи черен дъх. Мин направи завой. Огромният звяр понечи да последва маневрата, но не разполагаше с ловкостта на по-малкото създание. Драконът се вкопчи в раненото крило, впи дълбоко нокти във вражеското туловище и задърпа с все сила. Двете хвърчащи създания отново се запремятаха из облаците. Миранда държеше парите черна мъгла настрана, а плътта и костите на драгойла започнаха да поддават на резките дърпания на Мин. Накрая цялото крило се откъсна. Остатъкът от чудовището полетя надолу, виейки се.

Мин насочи острото си зрение към земята, спирайки се върху яркосиньото сияние, което се носеше по полето и върху заледеното езеро към малкия скалист остров в средата. Може би пощурелият й от страх ум смяташе, че той предлага най-добро прикритие. Може би някаква частица от нея знаеше какво щеше да открие там. Каквато и да бе причината, островът беше мястото, което търсеха. На него бе пленен някой, когото д’кароните желаеха да скрият.