Джоузеф Лало - Битката при Верил

Всичките й познания по водна магия проблеснаха из ума й, но остатъкът от защитните заклинания и кристалната решетка не позволиха дори и на най-простата магия да се задейства. Левитацията и още дузина други заклинания се провалиха в паническо призоваване. Дробовете й горяха за въздух. Гърдите й щяха да се пръснат. Силуетите на стоящите край нея демони-брони започнаха да се замъгляват сред гаснещата й визия.

Тогава дойде звукът.

Бе странен и далечен, напомнящ на гръм, пробиващ си път през слоевете вода. Миранда и противниците й едновременно насочиха очи към повърхността. Беше Мин — понесла се към тях с вълнисти движения, които включваха цялото й тяло. Лудост проблясваше в очите й. Стовари се върху руините на структурата като лавина, сключвайки челюсти около едната броня сред вихрушка мехурчета и скривен метал, смазвайки другата с мощен замах на лапа. Драконът бързо захвърли настрани камъка, пристискащ приятелката й, за да я грабне. Миранда трескаво заразмахва ръце към кристалната черупка. Мин хвърли бегъл поглед към соченото, разтрошавайки го със замах на опашка. Сетне стъпи върху каменния под и с мощен тласък се изстреля към повърхността.

Двете разкъсаха повърхността на водата и леда, издигайки се високо във въздуха. Драконът разпери криле и полетя към брега, а Миранда поемаше режещ въздух, накарал я да се закашля. Мин не спря да изригва огнени стълбове, докато цялата вода по нея не се изпари. Отръска се и се затъркаля ужасено, сякаш капките между люспите й всеки миг щяха да я убият. По времето, когато приключи, Миранда вече се бе накашляла и лежеше трепереща на земята. Далеч от д’каронските кристали, магиите й щяха да действат. Няколко прошепнати думи я деляха от топлината и здравето, но това можеше да почака. Мокра до кости се изправи на крака и погледна към езерото.

Цялата му повърхност бе покрита с мятащи се вълни и ледени късове. В средата му се издигаше малка, ясна купчина вода. Донякъде приличаше на човек, но плуваше неподвижно, ярко отличавайки се от бушуващата маса. На местата, където трябваше да са очите, проблясваха цепки сияние. Водата около хуманоидната форма бавно се успокои. Около нея се оформи кръг, където стихията стоеше напълно неподвижна. Кръгът започна да се разраства. Все по-голяма част от езерото бе досегната от внезапния покой. С всяка вълна, която изчезваше, фигурата придобиваше все по-ясни черти. Накрая цялото езеро бе съвсем спокойно, гладко като стъкло — а в центъра му стоеше Етер.

Метаморфът потъна под повърхността, предоставяйки й първите вълни. Миг по-късно изникна на брега край останалите герои. Вече се намираше достатъчно близо до тях и изражението върху водното й лице можеше да бъде видяно. Далеч не представляваше хладната, безучастна маска на самодоволство, която обикновено я отличаваше. Ликът й изразяваше мозайка от страх, изтощение, отчаяние и — може би най-нехарактерно от всичко — благодарност.

— Благодаря ти — успя да промълви Етер. Никога не бяха изричани по-неочаквани думи.

Етер се отпусна на колене върху камъчетата на брега. Грубата сивота плъзна по нозете й — след няколко мига тя бе изцяло изградена от камък, неподвижна. Миранда се приближи до формата и погледна в очите й, понастоящем представляващи едва забелязващи се сферични камъни, но в тях съзря искрицата, за която се надяваше. Етер бе вън от опасност. Нуждаеше се единствено от почивка и буен огън. Всъщност всяка от тях се нуждаеше от това.

Изсушила и последната частица влага и най-накрая успокоена, Мин внезапно осъзна, че е пренебрегвала задълженията си. Заподскача към близката гора, несъмнено надушила някаква плячка. Миранда се възползва от възможността да се погрижи за себе си. Затвори раната си и прогони водата, която я караше да трепери от студ. Още няколко думи, придружени с напрягане на съзнанието — и треперенето също спря. За миг се подсмихна на лекотата, с която го бе сторила, почти без да се замисля. Имаше време, когато падането във водата без наличието на последващ запален огън би означавало смъртна присъда. Сега в най-лошия случай представляваше отегчение, от което се отърваваше за секунди, дори и без жезъл.

Погледна към езерото. На повърхността, разлюляван лекичко от вълните, създадени от вятъра, се поклащаше жезълът й. Протегна ръка и го повика. Той се подчини. В затишието след битката го огледа, сякаш го виждаше за първи път. Любопитен предмет. Със сигурност не приличаше на нещо, което би си представила д’кароните да изработят. Разбира се, точно това бе идеята. Беше нещо, предназначено да заблуждава, предназначено за ръката на измамник. Нямаше кристал. Нищо не издаваше, че това представлява оръжие. Изглеждаше безобиден, тънък и стар на вид. Чепат точно като тояжката, на която добродушен стар маг би се подпирал, докато куцука през някое село. Предразполагаше към успокоение. Бе лъжа.