Джоузеф Лало - Битката при Верил

— Не, уверявам ви, че той няма вина — успя да изрече навлекът, докато разтриваше гърлото си.

— Чакай малко, познавам те. Ти си онзи, с когото Миранда пътуваше. Дейвън — осъзна тя.

Споменаването на името на героинята предизвика смут в тълпата. Миранда бе причината половината от тях да се присъединят към Подронието. Сред тях нямаше човек, който да не знае коя е.

— Всъщност Дийкън — поправи младежът.

— Да, Дийкън. Сам ли си дошъл? — попита Кая.

— Да, за съжаление.

Тълпата моментално и шумно изгуби интерес.

— Добре тогава — каза водачката, правейки знак на Тус, който постави ръката си върху рамото на Дийкън. — В такъв случай е нужно обяснение. На Миранда имаме доверие, доверяваме се и на хората, с които тя пътува. Но с хората, които пътуват без нея, нещата стоят другояче. Би могъл да започнеш с това как ни откри.

Дийкън потръпна от хватката върху рамото си.

— Аз съм магьосник, през последните няколко месеца ми се наложи да се упражнявам значително в откриването на хора. За един маг обикновено практиката е всичко, което се изисква.

— Не един магьосник имам сред враговете си, момчето ми, а много от тях са ме срещали повече пъти от теб. Как така ти успя да ме намериш, а те не? — каза Кая.

— Може би не те търсят — предположи Дийкън. Пронизваща болка в рамото показа, че това не е правилният отговор.

— Да оставим догадките относно незначителността ми настрана. Вероятно би могъл да ми кажеш за Миранда. Получих информация, че тя и редица чудаци са били заловени и преместени на неизвестно място. Сетне е успяла да омагьоса демонски дракон по време на сражение на арената и избягала. В състояние ли си да потвърдиш? — твърдо запита Кая.

— Аз бях един от чудаците, заловени въпросния ден. За демонския дракон не мога да кажа със сигурност, но е успяла да избяга. Смятам, че освобождава и останалите — обясни Дийкън.

— Приемам, че ти също си бил един от освободените, а пътуваш сам. Да не си изгубил благосклонността й?

— Сам се освободих. Предполагам се е заела с останалите, защото не е могла да ме намери. Прикривах се, за да се подсигуря, че Димънт няма да ме проследи, но тъй като тя използваше значителни мистични сили, успях да я усетя няколко пъти. А дори и да бе в състояние да ме намери, останалите са далеч по-важни от мен — каза младежът.

— Димънт? Генерал Димънт? Сдобил си се с могъщ враг — отвърна водачката, внезапно далеч по-заинтересувана. — Да чуем. Защо си дошъл при мен? И как успя да се измъкнеш?

Тус разтвори клещестите си пръсти, позволявайки на кръвта отново да потече по ръката на Дийкън.

— Бягството ми в известна степен е сложно — каза магьосникът, нервно намествайки пръстена си. — Достатъчно е да кажа, че пълното ми обезоръжаване постигна парадоксален ефект.

— Не смятам, че това обяснява нещо — отбеляза свъсено Кая.

— По-късно ще се впусна в повече детайли. Що се отнася до идването ми тук, трябва да достигна Миранда и останалите, а не съм сигурен дали ще мога да се справя сам. Движи се много бързо.

— Демонските дракони се движат бързо — вметна Тус, склонен да повярва историите за хипнотизирания звяр.

— М-да — призна Дийкън.

— Трябват ти малко мускули, за да стигнеш непокътнат, така ли? — поинтересува се Кая.

— Ако се притеснявах единствено за битките, щях да се справя и сам. Затрудненията ми се отнасят буквално до всичко останало. Дължа произхода си на съвсем различно място, което не ме е подготвило за оцеляване сред подобна среда — обясни магьосникът.

— Не те бива сред степта? — попита Тус.

— Не особено. Нито сред градовете — каза Дийкън.

— Слушай, склонна съм да ти отстъпя част от хората си, включително и себе си в това лице, ако можеш да ни отведеш до Миранда, но как очакваш да я настигнеш? — поинтересува се водачката.

— Не можем. Но можем да я изпреварим. Зная къде ще се отправи сега. Ако са криели и останалите по начина, по който криеха мен, остава само едно място, което не е посетила. След това… остава само една цел, която изглежда смислена. Северната столица.

Кая се замисли над думите му.

— Какво ще кажете, мои храбри бойци? Ще помогнем ли на магьосника? Ще идем ли в столицата? Ще отведем ли битката до самия праг на онези, които я удължават?

Земята се разтърси от силата на отговора.

— Значи е решено, магьоснико. Подронието е твое. Засега можеш да излекуваш мъжете и жените, които изпитват нужда, както и да се сгрееш край огъня — рече Кая, сграбчвайки бутилка и мушвайки я в ръцете му, докато го прегръщаше през раменете с другата си ръка. — И влей малко огън в стомаха си! Когато слънцето изгрее, ще се отправим на път!