Джоузеф Лало - Битката при Верил

Излази изпод врата на Мин и затърси жезъла си. Небето просветляваше.

— Не можем да пътуваме денем, ще бъдем видени — продължи Миранда, сподавяйки една прозявка.

— След като вече не си ограничена единствено до движение по земята, винаги ще разполагаме с прикритие — изтъкна Етер, махвайки с ръка към облаците.

— Е, Мин, готова ли си? — попита момичето.

Огромният звяр скочи на крака и разпери криле. Щом Миранда и Айви се покатериха на врата й, Мин се издигна във въздуха. Миг по-късно и вихрената форма на Етер зафуча край тях. Драконът напрягаше мощно криле, издигайки се все по-високо и по-високо в не дотам деликатен опит да надмине противницата си. Айви се вкопчи здраво и стисна очи.

— Мислех, че ти харесва да гледаш към земята — отбеляза Миранда.

— Така е. Харесва ми как изглежда отблизо и как изглежда отвисоко. Прехода не харесвам — обясни треперливо малтропът.

Изплашеното създание не отвори очи, докато не усети познатата влажна хладина на облаците. Когато се издигнаха над тях, Айви отправи благодарности към небето, към което се бяха доближили. То се извисяваше над тях като гоблен, зараждайки се в звездносин оттенък, който постепенно преливаше във виолетово и мораво, сетне към червено, оранжево, розово, жълто и синьо. Перушинестите върхове на облаците бяха обагрени в огненожълто и ослепително злато. А слънцето… по-ярко и величествено нямаше как да бъде. Озлобеният хап на вятъра бе облекчен от топлите лъчи, които падаха отгоре им, без да бъдат просмуквани от мрачния облачен килим.

Само Етер не изглеждаше погълната от разкриващото се пред тях. Погледна към спътниците си с леко раздразнение, а накрая прекъсна транса им.

— Мога ли да попитам защо избра да се отправиш в тази посока? — запита метаморфът.

— Още не съм направила опит да намеря Лейн или Дийкън. Незабавно ще се заема — каза Миранда, осъзнавайки пропуска си.

— Не е нужно. Лейн се намира натам — посочи вихрената форма.

— Откъде… — поде девойката, замлъквайки при осъзнаването на отговора.

Вече го усещаше, дори и без да напряга ума си в дирене.

— Вече не го крият — заяви Миранда с притеснен глас.

— И това е лошо? — объркано попита Айви.

— Означава, че искат да го намерим. Означава, че е примамка — мрачно отвърна момичето.

— О! — рече женският малтроп. — Е, какво ще правим тогава? Ще потърсим Дийкън? Ще се опитаме да намерим помощ?

— Другият човек е безсмислен, няма кой да ни помогне. Лейн трябва да бъде освободен — реши Етер, стрелвайки се към целта си.

Без да е необходимо напътствие от страна на Миранда, Мин се стрелна след ветрената форма. Бяха й нужни значително повече усилия от преди, но драконът съумя да не изостава от изпълнената с решителност формолееща. Златното слънце бавно се издигна по-високо, но вече нямаха очи за красотата му. Напрегнати умове се съсредоточаваха върху предстоящата задача. Миранда прехвърляше хиляди вероятности през съзнанието си, опитвайки се да предположи какви опасности да очаква. Айви дишаше дълбоко и спокойно, уверена, че останалите ще знаят какво да правят, когато настъпи времето. Умът на Мин бе изпълнен с изострено съсредоточение, насочила цялото си същество към задачата да събере цялата си налична бързина. Знаеше, че се е отправила към Лейн — и нищо на света нямаше да я раздели от него.

Съзнанието на Етер кипеше от противостоящи си мисли и емоции. Душата на Лейн тлееше пред нея, по-слаба от обикновено, а никога досега не бе усещала с такава сила. Трябваше да го освободи. Призванието, единствената пътеводна константа в екзистенцията й, трябваше да е първото нещо, което да вземе предвид. А ето че на негово място усещаше симфония емоции, повечето от тях за пръв път — и всички бяха съсредоточени върху Лейн. Страх от това, което са могли да му сторят. Омраза към причинилите му го. Мъст, отчаяние, желание… Хор дисонанс, но с една обединяваща хармонична мисъл: Лейн трябва да бъде освободен.

Кралят отпусна отслабената си снага върху трона. Короната тежко го притискаше. Погледна към портретите, които се простираха върху стената — картини на предшествениците му. Всяка глава носеше същата корона. За някои тя символизираше водителството им. Но това беше преди много време.

Земята вече не биваше управлявана от крал. Нямаше церемония, никаква коронация, но властта бе преминала в ръцете на генералите — много преди неговото време. Обърна се към тежката врата отдясно. Иззад нея долитаха гневни гласове. Отново се споменаваха имена, които бе дочувал все по-често и изричани с все по-голяма злоба. Едно надшумяваше останалите. Миранда.