Джоузеф Лало - Битката при Верил

— Вземете ги — с болка в гласа каза полулефът.

— Това са твоите творения. Доколкото зная, в света има само две същества, които считаш за достойни да ги употребяват — рече Кая, хвърляйки на оръжията гладен поглед.

— Да… И Съглашението счете за нужно да унищожи едното от тях. Предлагам ви ги, за да не стана свидетел на края и на другото. Както и за да изпитам малко от мъстта, която напоследък изглежда е популярна — отвърна Дезмър. — Взимайте. За всеки ще се намери по едно. Ще ви се сторят небалансирани, проектирал съм ги за Червената сянка.

Кая грабна оръжие, доближаващо се по големина и форма на досегашното й.

— Не разбирам какво искаш да кажеш. Изглеждат ми съвършени — радостно изрече тя, разсичайки въздуха и усмихвайки се широко, доволна от звука на новото острие.

— В сравнение с използваните от вас реликви, несъмнено ще ви се сторят такива — отвърна белокосият.

Останалите алчно започнаха да се въоръжават. Дезмър придърпа Дийкън настрана.

— Тях може и да купиш с оръжия, но аз далеч не… — поде сивият маг.

— Да. Здравословно подозрение. Похвално. Но не разполагам с време за него — отбеляза полуелфът, бутвайки изненадващо лек вързоп под мишницата му. — Не го отваряй, докато не ги намериш всичките. Всички Избрани , разбра ли? Вземи и това. Зная, че не би се заинтересувал от нещата, които изработвам, обаче успях да се сдобия с тези. Смятам, че в тези страници ще намериш полезни неща. Приятно четене.

Натъпкана куриерска чанта бе бутната в ръцете му. Дезмър се обърна и видя, че всички оръжия са обрани от постлания вързоп. Нави го обратно и се качи на коня си.

— Чакай! — викна Кая. — Как така ни откри? И откъде знаеше, че Дийкън ще е с нас?

— Мрежата ни от информатори до голяма степен се припокрива — обясни той, насочвайки животното си към полето. — О! И не свиквайте прекалено с тези оръжия. Ще си ги взема обратно, когато приключите.

— Само през трупа ми — хилна се Тус, който бе взел най-масивното оръжие — тежка бойна брадва. В лапите му изглеждаше като играчка.

— Ако се наложи — отвърна полуелфът, хвърляйки последен поглед към оръжията си, подобно на майка, поглеждаща към напускащите гнездото деца.

Потъна в далечината. Дийкън отвори торбата си и плъзна големия вързоп вътре, нетърпеливо отваряйки куриерската чанта, щом ръцете му се оказаха свободни. Едва бе успял да извади първата страница, когато Кая също я хвана.

— Какво беше това? — попита тя.

— Кое? Страницата? — объркано попита Дийкън.

— Къде прибра големия вързоп, който Дезмър ти даде? — попита тя. — Няма как да се е побрал в тази торбица.

— Представлява локализирано изкривяване на измере… вътрешността й е по-голяма — обясни магьосникът.

Кая кимна.

— Разбирам. Е, трябва да намерим някое местенце, докато бурята утихне. Щом…

— Не. Нямаме време за това! — възрази Дийкън.

— Виж, магьоснико, отдадеността е едно, но трябва и да сме живи, за да ги…

Дийкън извади кристала си и разтвори длан. Скъпоценният камък леко увисна във въздуха и засия ярко. Вятърът около тях утихна до лек бриз, а снежинките ги милваха. Навсякъде наоколо стихията беснееше, но сред тях бе кротка като агънце.

— … добре, тогава продължаваме — рече Кая, привеждайки се към Тус, за да добави. — Отдавна трябваше да си вземем магьосник.

Летяха над облаците, докато слънцето наближи отсрещния хоризонт. Тогава Етер внезапно се гмурна в небесната мъгла, разсичайки тунел с вихрената си снага. Мин се стрелна след нея. Облаците бяха по-гъсти в сравнение с утринните, бяха придобили заплашителна чернота. Масивни ледени кристалчета ги обсипваха, беснеещи във виелица. Отгоре нямаше и следа от бурята, но сега фучеше навсякъде около тях. Вятърът разтърсваше Мин и заплашваше да изтръгне пътничките й.

Етер се изгуби сред повеите, но Миранда съумяваше да насочва Мин. Малкото просмукала се през облаците светлина служеше единствено да сведе света в сиво-бяла мъгливост. Когато достигнаха земята, тя сякаш изскочи от нищото пред тях. Драконът се приземи колкото се можеше по-внимателно, събаряйки неподготвената Айви. Миранда слезе и помогна на малтропа да се изправи.

— Къде сме? — надвика Айви виещия вятър.

— Източните планини, някъде по средата между Ентуел и мястото, където те открих, но по-дълбоко.

— Каква е тази миризма? — попита малтропът, стискайки носа си.

Девойката подуши ледения въздух. Дори и сред снега и режещия студ, успя да долови нещо. Жежка, противна воня, която сякаш разяждаше ноздрите.