Джоузеф Лало - Битката при Верил

— Сяра — отвърна Миранда.

— Насам! Бързо! — долетя гласът на Етер сред вятъра.

Двете се отправиха по посока на звука и скоро я откриха в каменната й форма, крачеща решително по склона.

— Той е вътре. Трябва да открием начин да влезем — заяви метаморфът.

— Да влезем в планина? Не знаех, че вътре в планината има място да се влезе. Мислех, че вътре има само още планина — объркано заяви Айви.

— Тази планина е различна. От редкия сорт с жива вътрешност. Разтопена и подвижна — като земята, когато беше млада. Огнена планина — отвърна Етер, отправяйки се към една по-стръмна част, прикляквайки и прокарвайки пръсти по каменистата твърд.

Продължи бавно, оглеждайки се, докато накрая очевидно не откри търсеното. Сключвайки пръсти, започна да удря по склона. Удар след удар отекваше без видим резултат. Накрая прие вихрената си форма и се стрелна към небето. Миг по-късно каменната й снага полетя към земята с разтърсваща сила. От направения от нея кратер плъзнаха пукнатини, а трополенето на трошаща се скала за миг заглуши вилнеещата край тях буря. С гръмовен трясък цяла секция от склона се огъна навътре, раздробявайки се на по-дребни отломки. Това бе съпроводено с голям изблик серисти пари. Когато прахът и снегът се уталожиха, пред тях зейна назъбен, мастиленочерен тунел, отвеждащ към недрата на планината.

— Откъде… — поде Айви.

— Сега нямаме време за това, да вървим! Бързо! — нареди Етер, скачайки вътре.

Миранда колебливо погледна зиналата дупка. Беше голяма. Достатъчно голяма за Мин, която без проблеми можеше да маневрира из прохода и пак щеше да остане място. С огромна предпазливост девойката закрачи навътре, следвана от Айви. Сякаш влизаше в пещ. Въздухът бе натежал от задушливи изпарения. Когато всички останали навлязоха, Мин също се шмугна вътре. За разлика от Миранда и Айви, които се усещаха като премазвани от горещината, тя моментално се почувства далеч по-жизнена. Очите й се затвориха, изразявайки блаженството от разливащата се топлина, заменила нетърпимия студ, който загърби. Задоволството върху лицето й бе видимо.

— Е, поне тя е щастлива — каза Айви.

След няколко мига, в които да се адаптират към значителната промяна в температурата, героите се втурнаха да догонят Етер. Миранда осветяваше пътя със собствената си магия, тъй като жезълът не съхраняваше подобни заклинания. В замяна на това бе приютил голям арсенал за светлопоглъщане.

Стените на тунела бяха груби и вълнисти, от лъскава чернота. Проходът се извиваше и лъкатушеше, отвеждайки ги все по-дълбоко към сърцевината на планината. Горещината доловимо се усили. Паралелно с това можаха да разберат думите на Етер. Планината наистина изглеждаше жива. Дълбоко в стените отекваха слаби тътнежи и проскърцвания. На моменти имаше разтърсвания и скалите се раздвижваха, сякаш нещо пълзеше току под повърхността. В лицата им профучаваха все по-жежки повеи.

Тогава се появи и сиянието. Просмукваше се през тънки процепи в стените — дълбоко, изначално червено.

На полето, заобиколен от членовете на почиващото Подроние, Дийкън бе изпаднал в паника. Останалите се намираха далече, прекалено далече, за да бъдат достигнати по-рано от няколко дни и бяха спрели. Бяха открили Лейн — или поне къде е скрит. Ако можеше да се съди по предишните сблъсъци, скоро щяха отново да тръгнат на път. Нямаше да има достатъчно време да ги настигне. Това го притесняваше, но не оттам струеше паниката му. Бе сметнал за вероятно подобно развитие на събитията, дори го очакваше. Тревожеше го присъствието, което усещаше.

Предоставените му от Дезмър страници представляваха много подробно обобщение на някои от фундаменталните принципи на д’каронската магия, както и лични записки на Епидим. С тяхна помощ младежът бе успял да се синхронизира далеч по-задълбочено с уникалните енергии, създавани от магията им. Умът му придоби ново, много по-изчистено разбиране. Бе открил фокус на активност в близост до столицата — масивна сила, съсредоточена около тлеещ магически въглен. Въпросният въглен представляваше спящо, но могъщо заклинание, очакващо да бъде активирано и имаше магия много близо до мястото, където се намираше Лейн. Замисълът ставаше ясен — нашепваше за клопка.

Личеше, че съдържанието на куриерската торба е било грижовно подбирано. Дезмър си разбираше от работата. Знаел е, че прекалено многото информация би отнела прекалено много време за усвояване. Не, бе взел специфични късчета, определени съобщения, отделни страници. Имал е план относно тези страници — и то брилянтен. Нямаше инструкции, нищо не издаваше замисъла му, но предоставените от него елементи отвеждаха към единствена възможност. Успехът й не бе особено вероятен, криеше значителен риск, но въпреки това представляваше изход.