Джоузеф Лало - Битката при Верил

— Б… Бягайте! — нареди той, стискайки наметалото на магьосницата.

Сякаш в отговор на вика му, откъм прохода се разнесе метално дрънчене, съпроводено с подновеното драскане на Мин. Стоящите по стените решетки отново се наместваха, като едва не задушиха дракона, все пак успяла да измъкне глава. Преди Миранда да понечи да издигне жезъла си, за да използва някакво противодействащо заклинание, една от дългите метални нишки се стрелна, избивайки оръжието от ръката й и увивайки се около тялото й, дърпайки я към стената. Още две решетки се понесоха към спътничките й. Една улови Айви за крака. Другата омота Етер, но миг по-късно се оказа увита около въздух, в какъвто Избраната се бе превърнала.

Метаморфът се стрелна към синьото сияние в тавана, точно когато то се отделяше и политаше към нея, оказвайки се проклетата алебарда, срещу която вече се бяха изправяли многократно. Кристалът я раздра болезнено, докато преминаваше през нея, но Етер се отърси от болката и се стрелна след него. Оръжието се бе хвърлило в ръката на Лейн. Моментално върху лицето му изникна отвратителен и твърде познат студен интелект.

Етер се опита да атакува, но Епидим се възползва от светкавичните рефлекси на Лейн, отклонявайки всички опити. Въздушната форма на метаморфа не бе особено подходяща за такава битка. Скоро се наложи да се отдръпне. Обладаният Лейн се огледа. Живата решетка стискаше здраво Миранда и почти бе успяла да я премаже. Малкото концентрация, която магьосницата успяваше да създаде, биваше насочена изцяло да удържа атаките на стоманеното пипало.

Айви се бореше едновременно с нишките, които стискаха тялото й и със страха, който се мъчеше да сграбчи ума й, но тъй като около всеки неин крайник се бе увила решетка, вече започваше да се уморява. Мин стоеше непосредствено отвъд досега на мятащите се пипала и безпомощно гледаше.

— Трябва да кажа, че започнах да се изморявам от чакане. Винаги съм изпитвал гордост от търпението си, но щом отслабих изненадващо жилавия ум на асасина, нямаше много дейности, с които да си запълвам времето, докато очаквам появата ви — отбеляза генералът. — Не че бих определил този сблъсък като достоен. Представлява победа, несъмнено, но сигурно ще се радвате да узнаете, че я намирам за незадоволителна. Бяхте сразени не от д’кароните, а от правилата на играта. Достойни опоненти като вас заслужават нещо повече. Ала въпреки това не съм толкова глупав, че да ви пощадя.

С тези думи завъртя алебардата и я насочи към гърлото на Миранда. Разнесе се оглушително издрънчаване, съпроводено с рояк искри. Етер бе профучала и приела каменната си форма, протегнала ръка.

— Е — каза Епидим. — Станала си по-бърза. Склонен бях да предположа , че ти ще се окажеш най-голямото предизвикателство.

Завладяният Лейн бързо отстъпи назад и започна да върти оръжието в поредица от кръгове, набирайки скорост. Скоро върхът съскаше из въздуха. Етер внимателно се приближи. Преценил прецизно удара, генералът замахна. Стоманено изчаткване отекна из стените, оповестило сблъсък, достатъчно могъщ да нащърби каменната снага на метаморфа. Етер бързо се възстанови и продължи да настъпва.

Докато оръжието захапваше камъка отново и отново, Айви наблюдаваше с пламнал ум.

Чувстваше страх, гняв, отчаяние, омраза. Никоя от тези емоции нямаше да свърши работа. Гневът щеше да донесе болка и вероятно смърт. Омразата… не, никога вече. Страхът замени останалите емоции, но и от него нямаше полза, затова Айви стори всичко по силите си, за да го зарови. Имаше само едно нещо, което можеше да й помогне. Знаеше какво трябва да стори, но не знаеше как. Бе се случило веднъж, само ако можеше да си спомни…

Експертното разчитане на времето и нечовешката скорост обсипваха Етер с безчетни удари, без тя да може да отвърне и на един. Каменната й форма бе обсипана с резки и пукнатини, а многократните досегавания на кристала почти я бяха лишили от цялата й сила. Нуждаеше се от кратък отдих, трябваше да се оттегли, но знаеше, че всяка друга форма ще бъде сразена моментално — или, по-лошо, ще изтощи и последната частица енергия, за втори път оставяйки я в състоянието на безпомощен, носещ се ум.

Епидим усети това, атакувайки още по-интензивно. Когато победата изглеждаше неизбежна, започна да придружава атаките си с подигравателни подмятания.

— Забележителни създания са тези малтропи. Рядко съм попадал на подобна неизчерпаема издръжливост. И то след дни мъчения и глад. Истинско чудо и истински позор, че съвсем скоро ще станат изчезнал вид — обяви генералът с широка усмивка.