Джоузеф Лало - Битката при Верил

— Трябва да поспиш. Умът ти се нуждае от сносна почивка, за да върши тези чудеса — предложи Кая.

— Няма време. Пък и не зная дали ще мога да държа бурята настрана, ако съм заспал — промърмори той.

— О, да. Бурята. Забравих — каза водачката, хвърляйки поглед към невъзможния начин, по който вихрите умишлено ги отбягваха.

Дийкън я погледна.

— Колко бързо може да се приготвят войниците ти, когато настъпи времето?

— Веднага. Но за кое време говориш?

— Времето за битка. Ако съм прав, ще настъпи скоро и внезапно — отвърна той, продължавайки да си мърмори. — Не мога да го създам… Те трябва да го създадат… Не мога да го затворя… но ако бъде отворен…

След няколко извивки, в известна степен затруднили Мин, пътят започна да се изравнява. Сля се с няколко подобни прохода, отвеждайки до още по-широк тунел, който показваше следи от известна употреба. Подът бе изравнен от стъпки, а на места по стените проблясваха сияещи кристали. Тук-таме по тунела се срещаха тънки метални ивици, плъзнали по стените като увивни растения. Никъде не срещнаха съпротива, нямаше и следа от пазачи.

Жегата започваше да се отразява сериозно на Айви и Миранда. Последната бе подгизнала от пот, а ботушите й просъскваха леко при всяка крачка. Устата на Айви бе леко отворена и на всеки няколко мига женският малтроп трябваше умишлено да се възпира от пъхтене. Трудно беше да се определи колко време са крачили из вътрешността на планината, тъй като всеки изминал момент сякаш се проточваше. Ударите на камък в камък, указващи стъпките на Етер, неуморно ги водеха напред.

Внезапно Мин спря. Пое дълбоко дъх през носа и се облиза. Миг по-късно затича с цялата бързина, която тесният проход позволяваше, крачките на метаморфа също се ускориха. Останалите също накараха изморените си тела да се отправят напред по-бързо. Когато отново настигнаха Мин, тя напразно драскаше с лапи по пода, опитвайки се да се провре през място, очевидно прекалено тясно за нея. Ноктите й раздираха дълбоко камъка, а стените се тресяха, но не успяваше да премине.

— Леко, Мин. Успокой се и ни пусни да минем. Ако Лейн е вътре, ще го намерим — рече Миранда.

Отворила широко влудени от отчаяние очи, драконът ги пропусна и умоляващо загледа как двете влизат в огромна кухина. Айви и Миранда бяха посрещнати от още по-нетърпима горещина. Парите бяха гъста мъгла, която обгаряше очите. Сияещи кристали обсипваха сводестия покрив, но малкото налична светлина идваше не от тях, а от аленото сияние на пода. Кръгъл улей излъчваше заплашително червено сияние, осветяващо каменната колона, която обграждаше. На нея, с крайници, слети със самия камък, стоеше Лейн.

Следите от мъчение бяха прекалено многобройни, за да бъдат преброени. Нямаше инч плът, който да не носи някакъв белег, рана или обгаряне. Кожата бе увиснала от изсъхнали, отслабени крайници. Дишаше, но много слабо, като това му действие бе придружено с болезнено хриптене. Етер вече бе скочила върху колоната и с лекота раздираше скалата. Още миг и краката му бяха свободни. Отслабената му фигура бе метната върху рамото й, след като и последните остатъци от камъка бяха внимателно разчупени около ръцете. Скочи обратно и го отпусна на земята. Айви и Миранда моментално дотърчаха до него.

— Работи бързо. Трябва да се махаме — каза Етер, подозрително оглеждайки сияещите над тях кристали. Един със син оттенък си спечели по-продължителен поглед.

— Той добре ли е? Ще се оправи ли? — отчаяно питаше Айви, погълната от син блясък.

— Успокой се. Ще сторя всичко по силите си — отвърна Миранда, с тревога оглеждайки огромната работа, която й предстои.

Лейн бе по-скоро мъртъв, отколкото жив. Фактът, че е бил освободен, едва сега достигаше до опустошения му разсъдък. Обгърнати от сива мъгла очи се опитваха да се фокусират върху размазаната форма, надвесила се над него, но напразно. Но ушите му бяха в добро състояние и с тяхна помощ разпозна гласовете. Разни мисли се тътреха бавно и смътно из инак острия му като бръснач ум. Чувстваше как бива третиран с магия. Рани се затваряха. Мъгла се разчистваше. Когато яснотата започна да се възвръща в съзнанието му, една настойчива, изгаряща мисъл прогони всички останали. Опита се да насочи очи към изхода, мъчейки се да вкара накъсан дъх в раздраните си дробове.

— Вървете — дрезгаво изрече той.

— Дойдохме да те спасим, Лейн, няма да си тръгнем без теб — отговори Миранда.

Лейн напрегна сили, поемайки още един дъх от отвратителния въздух.