Джоузеф Лало - Битката при Верил

Студената нощ наближи края си — бледото сияние, което хората от север познаваха като изгрев, започна да багри източните дипли на планините. Миранда спеше седнала, обгърната в предните лапи на Мин. Айви бе оставена край брега на езерото, все още възстановявайки се от изтощението.

Малтропът рязко си пое въздух, очите й се отвориха, а ноктите й се впиха в земята. Умът й продължи от същия миг, в който бе затънал в пелената на страха. Отне й няколко мига да осъзнае, че вече не се носи стремглаво към земята.

Когато сърцето й спря да бие бясно и Айви се поуспокои, тя замаяно се изправи на крака. Огледа се. Ето го езерото. Бе го видяла от въздуха, значи не бяха се отдалечили… Макар че изглеждаше по различен начин. Мин и Миранда спяха до нея. Но друг нямаше. Не бяха ли успели да спасят някого? Разтърси глава и отново се огледа. Имаше оставена за нея храна, както и накладен огън. Присви очи, вперила ги в неразличимата форма сред пламъците. Видяното накара лицето й да се навъси.

— Значи теб сме спасили — мрачно изтърси Айви.

Етер пристъпи изсред пламъците и отново пое човешката си форма.

— Кого би предпочела? — попита метаморфът.

— Пф. Когото и да е , само не и теб — отговори Айви, като кръстоса ръце и погледна встрани.

— Антипатията е взаимна, уверявам те — отвърна Етер, вдигайки суровите остатъци от месото, заделени за Айви. — Но съживяването на онзи звяр поставя настрана всички съмнения — и надежди — относно Свръхсъсредоточието. Тя е петата, наистина сме обединени. Заради недоглеждането и лошата преценка на съдбата сме партньори — до сразяването на д’кароните.

Етер подаде храната. Айви подозрително огледа. Гладът я надви и тя я взе.

— Това означава ли, че повече няма да се държиш злобно? — запита с пълна уста.

— Няма да влагам изменения в поведението си. Просто ще спра да очаквам гибелта ти с нетърпение.

— Колко мило от твоя страна — изрече Айви.

— Обстоятелствата се промениха, не аз.

— Обстоятелствата не са се променили. Миранда ти каза, че… — Айви замлъкна, търсейки думата — … Свръхсъсредоточието е настъпило, когато Мин умря. Ако беше се вслушала в нея, нямаше през цялото време да се надяваш да умра.

— Наистина проницателността й относно съдбата се оказа малко по-точна, отколкото смятах — призна Етер.

— Защото тя се доверява на хората. Вярва на хората — жилна я Айви.

— Привичка, която продължава да ме обърква с успешните си резултати. Аз например никога не бих допуснала малкия ти експеримент по градивна страхливост.

Айви се намръщи и отново си повтори думите. Ако разговаряше с друг, щеше да попита какво точно означава „експеримент по градивна страхливост“, но на Етер нямаше да предостави удоволствието.

— Искаш да кажеш, когато паднах от небето! — триумфално викна тя след малко.

— Да.

— О, да, явно е свършило работа. Радвам се, че тя ми позволи да го сторя, но… не мисля, че бих го направила отново — с потръпване изрече Айви.

Настъпи мълчание. Айви отново се огледа, спирайки взор върху езерото, докато същевременно си дояждаше. Помнеше, че го е видяла по време на падането си. Ужасяващата вероятност да приключи живота си сред ледени води бе запечатала образа в съзнанието й. Сега го наблюдаваше от земята и не можеше да се отърси от впечатлението, че нещо липсва.

— Нямаше ли едно малко островче в средата? — запита накрая тя.

— Нещо подобно. Появата на Миранда го разруши — обясни метаморфът.

— Наистина? Май разрушихме всички места, в които сме били задържани! — каза малтропът с оттенък на гордост.

— Ако на думите на Миранда може да се вярва, арената още е била цяла при бягството й — поправи я Етер.

— Да… но пак е била близо. По-късно може да се върнем там — изчурулика весело Айви, докато се раздвижваше енергично. — Развълнувана съм. Искам да тръгваме! Следва Дийкън или Лейн! Колко дълго спят?

— Достатъчно дълго — реши формолеещата. Самоубеди се, че изпитваната настойчивост се дължи на желанието й да не губят повече време. Фактът, че не чувстваше нужда от бързане, преди споменаването на Лейн, в никакъв случай не бе свързан.

Метаморфът измарширува до спящия дракон.

— Събуди се, животно! — заяви тя. Гласът й бе достатъчно силен, за да изглежда като заповед.

Очите на Мин сънено се отвориха, фокусирайки се върху Етер и присвивайки се до гневни цепки. Миранда се размърда и започна да се измъква от драконовата постеля.

— Тя си има име, Етер — смъмри я девойката.