Джоузеф Лало - Битката при Верил

По-внимателният оглед откри мистични руни, изписани върху всяка възможна повърхност. И най-лекият допир извикваше в готовност мрачна колекция заклинания. Магии, които не изискваха обучение, а душа, за да бъдат използвани. Само няколко слова, най-незначителна мисъл. Миранда се чувстваше опетнена дори от самото докосване до тояжката.

Но същевременно жезълът криеше в себе си множество ключове към изпитанията на д’кароните, които тя и останалите не бяха съумели да преодолеят преди. Заклинания за отваряне на ключалките им. Заклинания за смъкването на щитовете им. Някъде сред магиите откриваше една, която се усещаше много сходна с онова, което бе изпитала, когато един от генералите бе прекрачил през виещите се кръгове — магията, която им позволяваше да се движат толкова бързо, да бягат с такава лекота. Докосна я пробно, но бързо се отдръпна. Тази магия се различаваше от останалите. Нуждаеше се от някаква цел, нещо специфично. Просто местоположение в пространството нямаше да свърши работа. Изглежда заклинанието копнееше да му бъде заръчано коя от многото съдържащи се в него врати девойката иска да отвори. Координатите им бяха фиксирани, оставаше й само да избере. Но тя не знаеше къде отвеждат въпросните портали, а потенциалната опасност от погрешен избор я караше да се въздържа.

Гръмовните стъпки на Мин я изтръгнаха от мислите й. Несъмнено бяха минали само няколко минути, но поставянето на млад елен пред нея бе извършено с онова розовозъбо доволство, което издаваше, че спътницата й съвсем наскоро се е нахранила. Без да чака подкана, Мин отново отърча, този път да събира дърва, оставяйки на Миранда задачата да приготви храната без нож. Дори и с магия представляваше сръткаво дело, но девойката успя да се справи.

Скоро Мин се върна, оставяйки събраното на земята. Още не бе придобила опит в събирането на подпалки и това личеше. Донесе цяло дърво с все корените, по които имаше буци пръст.

— Браво, Мин — похвали я девойката, възнаграждавайки я с обичайното почесване. — Но следващия път донеси нещо не толкова зелено. Нещо, което се пречупва лесно.

Подобна прясна дървесина би се запалила трудно, но в присъствието на дракон и магьосник, огънят никога не представлява проблем. Скоро бе накладен огромен огън. Статуйната Етер бе пренесена между пламъците, Айви бе положена удобно, бе приготвена храна. Каменната форма постепенно почервеня и се превърна в огън, поглъщайки енергията на пламъка далеч по-лакомо, отколкото Миранда ядеше месото. Няколко минути бяха достатъчни на метаморфа да дойде отново на себе си, с което, за съжаление, си възвърна и обичайното поведение. Очите й се спряха върху дракона. Въпреки че бяха от огън, съумяха да засияят студено.

— Виждам, че гущерът е възкръснал — отбеляза тя, сякаш в това нямаше нищо забележително.

Миранда кимна, поглъщайки настоящата си хапка, преди да добави:

— И има нещо да ти покаже.

Мин разгърна крилото си, за да покаже Белега. За момент Етер мълчеше. Когато заговори, гласът й потръпваше от напрежение:

— Намерила е място сред Избраните. Много добре — съдбата постигна пълната си гавра с мен. Въздигнатото ми място в зенита на космичната важност трябва да бъде споделяно с обикновен скот.

Очите на Мин се присвиха.

— Мин спаси живота ти, както и моя, преди няколко минути. Този огън, тази храна и всеки следващ ден, в който ти и аз ще живеем, се дължат на нея — припомни момичето.

— Притежава известна полезност. Но поне другият безмозъчен звяр е достатъчно дребен, за да остане незабелязан — отбеляза Етер, премествайки взор към спящата Айви. — А драконът ще ни направи цел, без значение кой ни вижда. На света няма човек, който би се доверил на подобно чудовище.

Мин гневно се изправи на крака.

— Спокойно, Мин — каза Миранда без особен резултат, преди да се обърне отново към Етер. — И без това целият север гледа на нас като на врагове. С Мин поне ще сме в състояние да се придвижваме бързо.

— Е, имайки предвид колко бавно се възстановявате, не виждам голям смисъл от бързане към следващата битка. Поне за теб — отвърна метаморфът, пристъпвайки от пламъците и приемайки човешкия си облик, сякаш да изтъкне, че е в състояние да изтрие за минути последиците от дни мъчения.

Презрителният поглед на Мин отново придоби хищническа дълбочина.

— Аз съм целител. Докато съм в състояние, ще се грижа всички да са в добра кондиция — рече Миранда. Чувстваше се странно да говори по такъв начин, сякаш умолява да й бъде позволено да остане сред тях, въпреки че Етер беше тази, която бе спасена току-що. Вероятно това бе начинът, по който формолеещата се опитваше да омаловажи факта, че дължи живота си другиму.