Джоузеф Лало - Битката при Верил

Цялата мъка, болка, тревога и тъга се изля от Сандра в изблик радостен смях през сълзи. Силно прегърна Миранда, едва не събаряйки и двете им на земята. Сякаш години се отърсиха от снагата й. Живот проблесна отново в насълзените й очи. Отдръпна се и потърси думи да благодари, но от гърлото й не можеше да се отрони нищо друго, освен примесен с хлипане смях. Айви също се появи на стълбите. Сандра се втурна към нея, прегръщайки я. Вече не виждаше чудовище в нейно лице. Светицата, спасила баща й, не би търпяла чудовище край себе си. Тук имаше само приятели. Само герои.

— Как бих могла да ти се отблагодаря? — изрече Сандра, когато емоциите най-сетне започнаха да се успокояват.

— Не е нужно да ми благодариш. Радвам се, че можах да помогна — отвърна Миранда.

— Да не чувам такива неща. Трябват ти дрехи. Трябва ти храна. Трябва ти почивка. Ето, леглото ми е в другата стая. Наспи се — рече стопанката, отвеждайки олюляващата се целителка през въпросния праг.

— Не мога. Предстои ни много работа. Не бих си и помислила да те излагам на подобна опасност — отвърна магьосницата, полагайки неимоверни усилия да не хвърля изпълнени с копнеж погледи към леглото.

— На половин ден път няма да откриеш никого. Почини си. Това е най-малкото, което ти дължа — настоя Сандра.

Отне още известно настояване, но накрая Миранда отстъпи, потъвайки в сън почти в мига, в който главата й изпита редкия лукс на възглавница.

— А на теб с какво бих могла да ти помогна? Каквото и да е! И не защото ме е страх — рече Сандра, поглеждайки към Айви сякаш за пръв път.

— Наистина ли? Щом ще правиш храна за Миранда, аз също не бих отказала малко. И картофите за Мин — рискува Айви.

— О… О, да. Да. Драконът. Ще се погрижим да се наяде до насита. От картофите имам почти неизчерпаеми количества — каза домакинята.

Миг по-късно Айви следваше дебело облечената Сандра към избата. Прашен чувал с картофи се намери върху рамото на малтропа и двете се отправиха към плевнята. След като поспря пред вратата, Сандра я отвори. Ако Айви се бе замислила, щеше да помоли да влезе първа. Видът на непознат човек накара чакащия дракон да скочи на крака с такава бързина, която би сепнала и най-невъзмутимите умове.

Мин гледаше към Сандра с погледа, който хищниците запазват за жертвите си. Тъмните мисли относно какво би могла да е причинила непознатата на останалите изпълваха ума й, подхранвайки първичен огън — огън, който щеше да е избликнал в атака, ако Айви не бе пристъпила напред, носейки чувал със специфичната миризма на най-прекрасните лакомства. Гневът изчезна, но не и подозрителността. Огромните очи пронизаха Сандра, която можеше да се закълне, че погледът преминава през нея. Айви неловко отвори чувала и бутна няколко грудки в треперещите ръце на стопанката.

Върху лицето на Мин се появи гладно изражение, което далеч не оказа благотворно влияние върху изпънатите нерви на Сандра. Приближи се до човека, стоящ вцепенен от погледа й. Когато се намери достатъчно близо, разцепеният език се плъзна от устата и ловко прибра картофите от треперещите длани. След като погълна недостатъчното пиршество, Мин погледна с очакване към Сандра, която побърза да предостави отворената торба. Чувалът бе изпразнен за секунди, а върху изненадващо изразителното лице на звяра изникна доволно изражение. Масивната глава се отпусна на земята, плъзвайки се напред, докато не се озова пред младата жена.

— Иска да я почешеш по главата — прошепна Айви.

След няколко мига убеждаване, несклоняващите крайници най-сетне се съгласиха. Бе възнаградена с дълбоко ръмжене, което при някое друго животно би представлявало мъркане. Вцепеняващият звук се издигна в кресчендо, когато Сандра намери любимото място точно над очите. След като галенето приключи, Мин повдигна глава, хвърли още един поглед, сетне се оттегли в средата на плевнята, за да се настани удобно. Със сърце, най-сетне придобило нормален ритъм, Сандра се извърна към Айви.

— Зад всичко това трябва да се крие някаква история — успя да изрече тя.

Миранда неохотно се надигна от леглото. Отвъд прозореца се намираше гаснещата дневна светлина. Трябваше отново да поемат на път. Затътри се из тъмната и непозната стая, докато най-сетне намери вратата. Веднага след отварянето й бе посрещната от топлата, подканяща миризма на храна. Слизайки по стълбите, завари Айви и Сандра да разговарят като стари приятелки. Намиращото се върху масата със сигурност не можеше да се определи като пиршество, но тъй като представляваше първата истинска храна, която не бе приготвена набързо над нищожен пламък или донесена от пазачи, бе повече от перфектна.